Рецитацията на баладата се превърна в низ от поклони. Освен това Мюлер се опитваше да хваща летящите към него бучки и с широко отворена уста. Лицето му ставаше все по-заплашително. Гласът му звучеше все по-зловещо. От рецитацията стана ясно, че през онази ужасна нощ не само контесата Хохенщайн пътувала с автомобил, за да се озове при своя офицер, но че и нейният любим бил потеглил с колата си и се приближавал към замъка, където очаквал да намери госпожицата, докато тя се носела право насреща му. Тъй като и двамата влюбени се движеха по едно и също шосе, тъй като освен това се разказваше за изключително дъждовна и мъглива нощ и тъй като стихотворението се наричаше „Пътуване в лапите на смъртта“, имаше голяма вероятност да се оправдае опасението, че двата автомобила ще се сблъскат. Паул Мюлер отстрани и последното съмнение.
— Затваряй си устата, да не изпадне талашът от черепа ти! — изрева някакъв глас.
Но автомобилната катастрофа вече не можеше да се предотврати.
— Според Адам Рийзе10 станаха два! — извика някой.
Присъствуващите крещяха и ръкопляскаха. Те се бяха наситили на Паул Мюлер и не любопитствуваха вече какъв ще бъде краят на трагедията.
Той продължаваше да декламира. Но се виждаше само как разтваря устата си. Не се чуваше нито думичка, „Пътуването в лапите на смъртта“ потъна сред врявата, вдигана от останалите живи. Тогава истински бяс обзе мършавия съчинител на балади. Той скочи от подиума и разтърси една дама за раменете, тъй че цигарата падна от устата й върху синята й копринена рокля. Тя скочи с писък. Кавалерът й също скочи и почна да ругае. Гласът му звучеше като кучешки лай. Паул Мюлер блъсна кавалера така, че той падна обратно на стола си.
В този миг се появи Калигула. Беше ужасно сърдит и приличаше на разярен звероукротител. Хвана човека от Толкевиц за яката и го отмъкна в стаята на артистите.
— Пфу! — каза Лабуде. — Долу садисти, а горе побъркани.
— Този вид спорт е международен — каза Фабиан. — Същото го има и в Париж. Там зрителите крещят: „Убий го!“, а после иззад кулисите се подава огромна дървена ръка и отмъква клетника от сцената. Все едно че го измитат с метла.
— А на всичко отгоре тоя тип се нарича Калигула. Разбира му главата! Дори и от римска история.
Лабуде стана и си тръгна. Беше му омръзнало. Изправи се и Фабиан. В този миг някой грубо го удари по рамото. Той се извърна. Пред него стоеше човекът с белезите и цялото му лице сияеше, когато извика весело:
— Как си, бе момче?
— Благодаря, добре.
— Да знаеш само как се радвам, че те виждам пак, стари приятелю!
Висшистът дружелюбно сръга Фабиан в ребрата, ударът му попадна точно върху едно от копчетата на ризата.
— Елате — каза Фабиан, — по-добре да продължим боя вън!
След това почна да си пробива път между столовете и се озова в преддверието.
— Драги Щефан — каза той на Лабуде, който обличаше палтото си, — да си обираме крушите по-скоро. Току-що някакъв тип непрекъснато ми говореше на „ти“.
Взеха шапките си. Но вече бе много късно.
Човекът с белезите тикаше пред себе си някаква жена с луничаво лице, сякаш тя не можеше да ходи сама, и й обясняваше:
— Виждаш ли, Мета, в училище тоя господин беше първенец на нашия клас.
А на Фабиан каза:
— Това е жена ми, стари момко. В известен смисъл, моята по-добра половинка. Живеем в Ремшайд. Окачих на пирона амбициите си за служба и сега съм в предприятието на тъста. Произвеждаме вани. Ако ти потрябва някога вана, можеш да я получиш по цени на едро! Ха-ха! Да, работите ми се нареждат добре. Благодаря! Щастлив брак, жилище в двуфамилна къща, голяма градина зад нея, не оставам без пари на ръка, а си имаме и дете, но отскоро.
— Още е съвсем мъничко — извини се Мета и показа с ръце размерите на детето си.
— Е, все ще порасне — утеши я Лабуде.
Жената го погледна признателно и отново се закачи за мъжа си.
— И тъй, стари разбойнико — подхвана пак висшистът, — разправяй сега какво си вършил през цялото време.
— Нищо особено — рече Фабиан. — В момента си сковавам космическа ракета. Каня се да поразгледам луната.
— Великолепно! — извика човекът, който се беше вмъкнал посредством брака си във ваните. — Германия над всичко! А как е брат ти?
— Вие ме обсипвате с радостни вести, уважаеми господине — каза Фабиан. — Отдавна си мечтая да имам братче. Само един скромен въпрос между другото: в същност къде сте завършил гимназия?
— В Марбург, разбира се.
Фабиан сви със съжаление рамене.
— Казват, че Марбург бил очарователен град, но аз за съжаление още не съм го виждал.
— В такъв случай хиляди извинения! — изръмжа другият. — Малко недоразумение, поразителна прилика, не ми се сърдете. — Той удари токове, след това изкомандува: — Идвай, Мета! — и се отдалечи.
Мета погледна смутено Фабиан, кимна на Лабуде и последва съпруга си.
— Такава тъпа маймуна! — каза възмутен Фабиан. — Заговорва съвършено непознати хора и фамилиарничи с тях. Подозирам, че в кабаретната режисура на този Калигула влиза и просташкото държане на посетителите в това кабаре.
— Не ми се вярва — каза Лабуде. — Ваните положително бяха истински, а също и съвсем мъничкото дете.
Тръгнаха си към къщи. Лабуде унило гледаше паважа.
— Истински позор е — подхвана той след известно време. — Тоя бивш стажант си има жилище, градина, професия, жена с лунички и какво ли не още. А пък ние вегетираме като някакви скитници, все още нямаме установена професия, нито установен доход, нито установена цел, нито дори установена приятелка.
— Но нали ти си имаш Леда!
— И което ме възмущава особено — продължи Лабуде, — такъв един тип си има собствено, лично свое дете.
— Не почвай да завиждаш! — каза Фабиан. — Тоя юридически подкован фабрикант на вани е изключение. Колко от трийсетгодишните днес могат да се оженят? Един е безработен, друг утре ще го изхвърлят от работа. Трети пък никога не е имал работа. В момента държавата ни не е годна да осигури сносни условия за подрастващите поколения. Най-хубаво е онзи, комуто върви зле, да си остане сам, вместо да кара жена си и детето си да участвуват пропорционално в несретите му. А пък който въпреки всичко увлича със себе си и други, действува най-малкото лекомислено. Не зная кой е измислил сентенцията, че споделеното зло било половин зло, но ако тоя тъпак живее още, то пожелавам му да има двеста марки месечно и осем членно семейство. Нека дели тогава злото си на осем, докато му причернее. — Фабиан погледна отстрани своя приятел. — Впрочем защо те угнетява това? Нали твоят баща ти дава пари! А пък
