че никой не може да изкара нито ден, без несъзнателно и по невнимание да наруши десетина от тях.
— Ченгетата трябва да прилагат десетки хиляди закони — съгласи се Спенсър. — Повече, отколкото знаят.
— Затова постепенно загубват ориентация за истинския смисъл на мисията си. Фокусът се размива. Ти си го изпитвал, когато беше ченге, нали?
— Разбира се. Няколко пъти имаше разногласия по въпроса за разузнавателните операции, чиито мишени бяха законни граждански организации.
— Защото са били на друго мнение по чувствителни въпроси. Правителството политизира всеки аспект на живота, включително полицията, и всички ние ще страдаме от това, независимо от политическите си възгледи.
— Повечето ченгета са свестни типове.
— Знам. Но кажи ми нещо. В днешно време ченгетата, които се издигат до върха на системата… Наистина ли са най-добрите или по-скоро са политически най-проницателните, най-големите гадове и онези, които целуват задници и знаят как да манипулират сенаторите, конгресмените, кметовете, градските управници и политическите активисти от всички цветове?
— Може би винаги е било така.
— Не. Вероятно никога повече няма да видим хора като Елиът Нес, но едно време е имало много като него. Ченгетата са уважавали институцията, на която са служели. Така ли е сега?
Не беше необходимо Спенсър да отговаря на този въпрос.
— Сега политизираните ченгета определят дневния ред и разпределят ресурсите — продължи Валери. — Най-лошо е на федерално ниво. Прахосват се цели състояния, за да се преследват нарушители на неясно написани закони срещу престъпленията от омраза, порнографията, замърсяването на околната среда, негодни хранителни продукти и сексуален тормоз. Не ме разбирай погрешно. Много бих се радвала да видя света очистен от всеки религиозен фанатик, производител на порнографски материали, замърсител на околната среда, шарлатанин и кретен, който тормози жени. Но в същото време Съединените щати са с най- високия процент на убийства, изнасилвания и кражби от всяко друго общество.
Валери говореше все по-разпалено и караше все по-бързо.
Спенсър изтръпваше всеки път, когато отместеше очи от лицето й и погледнеше пътя, по който роувърът препускаше. Ако Валери загубеше контрол над управлението, щяха да се преобърнат, да излязат от шосето и повече да не се тревожат за екипите, пристигащи от Лас Вегас.
Роки бе изпаднал във възторг.
— Улиците са опасни. Никъде хората не се чувстват в безопасност дори в собствените си домове. Силите на реда са загубили ориентация за крайната цел. Допускат грешки и непрекъснато се забъркват в скандали, за да спасяват кожите на политиците.
— Къде се вмества онази безименна агенция?
— Задачата й е да измита мръсотията и да я скрива под черджето, така че политиците да не оставят отпечатъци по дръжката на метлата — огорчено каза тя.
Роувърът прекоси границата на Юта.
Още се намираха в покрайнините на Северен Лас Вегас и бяха летели едва няколко минути, когато помощник-пилотът влезе в пътническия салон. Носеше телефон с вградено кодиращо устройство. Той включи телефона и го даде на Рой.
Апаратът имаше слушалки и Рой ги сложи на главата си, за да бъдат свободни ръцете му. Кабината беше звукоизолирана и слушалките бяха с такова високо качество, че той не чуваше шума на мотора и тракането на перките, макар да усещаше вибрациите в седалката.
Обаждаше се Гари Дювал, агентът в Северна Калифорния, който имаше за задача да проучи въпроса с Етъл и Джордж Порт. В момента се намираше в Денвър, Колорадо.
Бяха предположили, че семейство Порт вече са живеели в Сан Франциско, когато дъщеря им бе починала и когато внукът им се бе преместил при тях. Предположението обаче се оказа неправилно.
Дювал най-сетне бе намерил един от бившите съседи на семейство Порт в Сан Франциско. Човекът си спомняше, че Етъл и Джордж са дошли от Денвър. По онова време дъщеря им била починала отдавна, а внукът им Спенсър бил шестнайсетгодишен.
— Отдавна? — недоверчиво попита Рой. — Но аз мислех, че момчето е загубило майка си на четиринайсетгодишна възраст и в същата автомобилна злополука, когато е получил белега.
— Не. И не е било автомобилна злополука.
Дювал бе изровил някаква тайна и се радваше от този факт. Тонът на гласа му напомняше на детинското: „Знам нещо, което ти не знаеш“ и показваше, че той ще съобщи скъпоценната си информация капка по капка, за да се наслади на всяко малко разкритие.
Рой въздъхна, облегна се назад и рече:
— Разказвай.
— Отидох в Денвър, за да проверя дали семейство Порт са продали там къща в същата година, когато са купили жилището в Сан Франциско и установих, че е така. Опитах се да намеря съсед, който ги помни. Нямаше проблем. Открих неколцина. Хората тук не се местят така често, както в Калифорния. Съседите помнеха семейство Порт и момчето заради сензационните неща, които им се бяха случили.
Рой отново въздъхна и отвори кафявия плик, където още държеше снимките, които бе намерил в кутията за обувки в бунгалото на Спенсър Грант в Малибу.
— Дженифър, майката, е починала, когато момчето е било осемгодишно — продължи Дювал. — И не е било в автомобилна злополука.
Рой извади от плика четирите снимки. Най-отгоре беше онази, на която жената беше двайсетинагодишна. Беше облечена в лятна рокля и стоеше до дърво, отрупано с бели цветове.
— Дженифър обичала конете — да ги язди и да ги отглежда. В нощта, когато умряла, тя отишла на съвещание на областната асоциация на коневъдите.
— В Денвър ли?
— Не. Там, където живеели родителите й. Малко ранчо в покрайнините на Вейл, Колорадо. Видели са я на съвещанието на коневъдите, но тя така и не се прибрала вкъщи.
Втората снимка беше на Дженифър и сина й, седнали на масата за пикник. Тя бе прегърнала момчето. Бейзболната му шапка беше накриво.
— Колата й била намерена изоставена. Тръгнали да я търсят. Но едва след седмица някой открил трупа й в канавка край пътя на сто и трийсет километра от Вейл.
Докато в петък сутринта седеше до кухненската маса в бунгалото в Малибу и разглеждаше снимките, Рой бе завладян от обсебващото чувство, че лицето на жената е познато. И сега всяка дума, произнесена от Дювал, го приближаваше до прозрението, което му убягваше преди три дни.
Гласът на Дювал придоби странна, изкусителна приглушеност.
— Била е намерена гола. Изтезавана и пребита. В онези дни това е било най-жестокото убийство, което някой бил виждал. Но дори сега, когато сме видели всичко, детайлите пак ще те накарат да сънуваш кошмари.
Третата снимка показваше Дженифър и момчето до басейн. Тя правеше „заешки ушички“ зад главата му. Хамбарът се извисяваше в далечината.
— По всичко личи, че е станала жертва на случайно минаващ оттам престъпник — каза Дювал, изсипвайки подробностите на малки капки, докато шишенцето му с тайни бавно се изпразваше. — Социопат. Човек с кола, но без постоянен адрес. Скитник по междущатските магистрали. Тогава, преди двайсет години, това е бил относително непознат синдром, но полицията вече била виждала такива случаи и го разпознала — бродещ насам-натам сериен убиец, който не е обвързан със семейство или с някаква общност.
Жената. Момчето. Хамбарът в далечината.
— Известно време престъплението не било разкрито. Всъщност цели шест години.
Вибрациите от мотора на хеликоптера преминаха в костите на Рой и разпространиха хладни тръпки в тялото му. Но не бяха неприятни.
— Момчето и бащата продължили да живеят в ранчото.
