шепнене, звук, от който се засилваше яростта й.
Долавяше приглушено мърморене, но не можеше да чуе отделните думи.
Последваха прокрадващи се и забързани стъпки към къщата, тих, приглушен смях, почти хилене. Толкова добре се забавляваха с тази игра.
Тя прецени мига, в който щяха да се появят, по звука на техните меки приближаващи стъпки. С намерение да ги уплаши до смърт Хедър тръгна напред и се изправи срещу тях при завоя на тротоара.
Отначало се изненада, когато видя, че е по-ниска от него. Очакваше да са десетгодишни, в краен случай единайсет-дванайсет.
Натрапникът издаде уплашено „Ах!“ и предупреди останалите.
Да ги накара да си глътнат езиците от страх щеше да е по-трудно, тъй като не бяха малки хлапета, както очакваше. Но не можеше и да отстъпи. Щяха да я завлекат. И после…
Продължи да върви напред. Той се блъсна в бетонната стена, която маркираше границите на имота. Спреят с боя изхвърча от ръката му и издрънча на тротоара.
Ударът му изкара въздуха. Той отвори уста, за да си поеме дъх.
Чуха се стъпки. Вторият тичаше към нея.
Лице в лице с първото момче, дори в мрака тя забеляза, че то е на шестнайсет-седемнайсет или може би на повече години. Достатъчно голям, за да не върши глупости.
Удари го с дясното си коляно между разкрачените крака и се отдръпна, след което той падна виещ от болка върху голямата саксия до стената.
Второто момче бързо се приближаваше. То не видя пистолета, а и тя нямаше време да го спре, като го сплаши.
Вместо да побегне, тя се насочи направо към него и го ритна силно. Блокира го с глезена и горната част на стъпалото, вместо с пръстите на крака.
Той се удари, падна на тротоара и се претърколи до първото момче, като също застена от болка.
Третият идваше откъм предната част на къщата, но рязко спря на около пет метра от нея и започна да се оттегля.
— Спри на място! — каза тя. — Въоръжена съм.
Макар че вдигна корта, хванала дръжката с две ръце, тя не повиши тон и спокойствието й я направи още по-опасна, отколкото, ако беше изкрещяла.
Той спря, но сигурно не видя револвера в тъмното. Езикът на тялото издаваше намерението му да бяга или да се съпротивлява.
— И се кълна в Господ — продължи тя спокойно, — че ще пръсна мозъка ти.
Беше изненадана от студената омраза в гласа си. В действителност нямаше да го застреля. Но въпреки това начинът, по който звучеше гласът й, я изплаши… и я накара да се замисли.
Раменете му се отпуснаха. Цялата му стойка се промени. Беше приел насериозно заканата.
Тя изпита злорадство и триумф. Близо трите месеца интензивни тренировки по таекуондо и женски курсове за самоотбрана, преподавани безплатно на членовете на полицейските семейства три пъти седмично в спортната зала на отдела, си казаха думата. Дясното стъпало я болеше ужасно, вероятно колкото слабините на второто момче. Със сигурност щеше да куцука поне една седмица. Но въпреки това се чувстваше превъзходно от това, че беше повалила тримата вандали и беше готова да страда, за да се наслаждава на триумфа си сега.
— Ела тук — каза тя. — Хайде, ела, ела.
Третото хлапе вдигна ръце зад тила. Във всяка от тях държеше спрей с боя.
— Лягай на земята до приятелчетата си — настоя Хедър и той я послуша.
Луната изплува иззад облаците подобно на включването на прожекторите над тъмна сцена. Сега можеше добре да види, че те бяха големи на по шестнайсет-осемнайсет години.
Също така видя, че не се вместват в представата за хулигани. Не бяха нито чернокожи, нито латиноамериканци. Бяха бели. И нямаха вид на бедни. Единият от тях носеше скъпо кожено яке, а другият — плетен памучен пуловер с красив десен.
Нощната тишина беше нарушавана само от охканията и стоновете на двамата. Схватката беше протекла толкова незабелязано и бързо в широкото два и половина метра пространство между къщата и стената на оградата, толкова тихо, че никой от съседите не се събуди.
С насочен към тях револвер Хедър каза:
— Идвали ли сте тук преди?
Двамата още не можеха да и отговорят, но третият също мълчеше.
— Попитах ви дали сте идвали и преди тук — повтори тя с изострен тон. — Правили ли сте подобни свинщини и преди?
— Кучка — произнесе третият.
Тя си даде сметка, че е напълно възможно да загуби контрол върху ситуацията, макар че беше единствената, която беше въоръжена. Двамата ударени в слабините можеха да се окопитят по-бързо, отколкото тя предполагаше. Реши да прибегне към лъжа, която да ги убеди, че тя не само е жена на ченге, владееща няколко хитри хватки:
— Чуйте ме, малки пикльовци. Мога да ви убия всичките, да отида до къщата, да взема ножове и да забия по един в главата на всеки от вас, преди да дойдат черно-белите. Може би ще ме съдят, а може би не. Но кой съдия ще тикне в затвора жената на полицай-герой и майка на осемгодишен син?
— Няма да го направиш — отвърна третото хлапе след известно колебание.
Тя продължи да учудва самата себе си, като говореше със сърдит и заплашителен тон, без да й се налага да се преструва:
— Няма ли? А? Няма? Двама партньори на моя Джак бяха застреляни за една година, а сега той лежи в болницата. Ще остане там още седмици наред, месеци. Един Господ знае каква болка ще му се наложи да изтърпи и дали изобщо ще може да ходи. А и аз съм безработна от октомври, спестяванията ни почти са се свършили, не мога да спя от притеснение. И ме тормозят отрепки като вас. Мислите, че няма да искам да видя някой друг да страда вместо мен ли? Че няма да започна да ви ритам и да ви накарам да ви заболи, много да ви заболи? Няма ли? А? А? Няма ли, пикльо такъв?
Господи. Тя трепереше. Нямаше представа, че у нея са се събрали толкова отрицателни емоции. В гърлото й беше заседнала някаква буца и трябваше да се успокои.
По всичко личеше, че беше изплашила тримата. Очите им бяха широко отворени и на лунната светлина в тях се четеше страх.
— Ние… сме идвали тук, преди — промърмори хлапето, което беше ударила с крак.
— Колко пъти?
— Д-два пъти.
Къщата беше нападана два пъти преди, веднъж в края на март и веднъж в средата на април.
С опасен блясък в погледа тя ги попита:
— Откъде сте?
— Оттук — отговори хлапето, останало невредимо.
— Не сте от този квартал.
— От Лос Анджелис.
— Лос Анджелис е голям град.
— От Хилс.
— От Бевърли Хилс ли?
— Ъхъ.
— И тримата?
— Ъхъ.
— Не ме будалкайте.
— Вярно е, оттам сме. Защо ще лъжем.
Третото момче сложи ръце на слепоочията си, сякаш току-що беше изпитало угризения на съвестта. Макар че много по-вероятно беше да е внезапно главоболие. Лунната светлина хвърляше отблясъци върху ръчния му часовник и лъскавата му метална верижка.
— Какъв е този часовник? — попита тя.
