— Така ли иначе няма да живея вечно.
— Защо не?
— Сигурно не си забелязала, но никой не е вечен.
— Аз смятам да живея вечно.
— И как ще стане?
— Малко извънземна ДНК.
— Да, бе, нали си полуизвънземна.
— Още не. Първо трябва да установя контакт.
Мики отново отвори очи и примижа към кандидатката за извънземно.
— Прекалено много гледаш „Досиетата Х“, малката.
— Имам време само до следващия ми рожден ден и после край.
Момиченцето се приближи до оградата, до мястото, където беше паднала. После застана близо до Мики и попита:
— Вярваш ли в живота след смъртта?
— Не съм много сигурна, че вярвам в живота след смъртта.
— Знаех си, че си самоубиец.
— Не съм самоубиец. Просто съм разумна.
— Ние живеем в съседната къща. Току-що се нанесохме. Аз съм Лейлъни.
Лейлъни се приближи още повече и Мики забеляза някаква метална скоба на левия й крак, от глезена до коляното.
— Това име не е ли хавайско?
— Майка ми е луда по всичко хавайско.
Лейлъни носеше шорти в цвят каки. Десният й крак беше тънък, но обвитият й в стомана и подложки ляв крак явно беше деформиран.
— Всъщност — продължи момичето, — старата Синсемила — така се казва майка ми — си е малко побъркана.
— Синсемила? Това е…
— Вид марихуана. Може и да е била Синди Сю или Барбара, но откакто я познавам, се нарича Синсемила. — Лейлъни се настани в един оранжево-син стол, стар като шезлонга на Мики. — Тия ваши градински мебели не струват.
— Някой ги е подарил на леля Дженива просто ей така.
— Трябвало е да й плати, задето ги е взела. Както и да е, веднъж вкараха старата Синсемила в лудница и й пуснаха петдесет или сто хиляди волта ток в мозъка, но не й помогна.
— Не бива да си измисляш такива неща за майка си.
Лейлъни сви рамене.
— Вярно е. Не бих могла да си измисля сама такава шантава история. Всъщност няколко пъти дори й приложиха шокова терапия. Ако я бяха разтърсили още няколко пъти, старата Синсемила сигурно щеше да се пристрасти към електричеството и сега щеше да си пъха пръстите в контакта по десетина пъти на ден. Тя лесно се пристрастява.
— На колко години си, малката?
— На девет. Но съм предпазлива. Ти как се казваш?
— Мики.
— Това е име за момче или за мишка. Сигурно си Мишел. Повечето жени на твоята възраст се казват Мишел, Хедър или Кортни.
— На моята възраст?
— Не се обиждай.
— Името ми е Мишелина.
Лейлъни сбърчи нос.
— Много префърцунено.
— Мишелина Белсонг.
— Нищо чудно, че си склонна към самоубийство.
— Затова — Мики.
— Аз съм Клонк.
— Какво си?
— Лейлъни Клонк.
Мики вдигна глава и се намръщи:
— Не мисля, че трябва да ти вярвам.
— Понякога името е твоята съдба. Виж се. Две прекрасни имена и ти си ослепително красива като фотомодел. Разбира се, като изключим, че си потна, а лицето ти е подпухнало.
— Много ти благодаря.
— Аз, от друга страна — имам красиво име, но чудата фамилия — Клонк. Половината от мене е донякъде красива…
— Ти си много красива — успокои я Мики.
Истина беше. Детето имаше златисти коси и сини като тинтява очи. Изчистените линии на Лейлъни навеждаха на мисълта, че красотата й не се дължи само на невинната й детска възраст, а е непреходна ценност.
— Половината от мен — съгласи се момиченцето — някой ден може да кара хората да се обръщат след нея, но като се има предвид фактът, че съм мутант.
— Ти не си мутант.
Момиченцето повъртя левия си крак в и скобата леко издрънча. Вдигна лявата си длан, която също беше деформирана. Кутрето и безименния пръст се бяха сраснали в едно и бяха свързани с тъкан с деформирания среден пръст.
До този момент Мики не беше забеляза дефекта.
— Никой не е съвършен — каза тя.
— Много е тъпо. Или съм мутант, или съм саката. Отказвам да призная, че съм саката, защото хората съжаляват недъгавите. Но те се боят от мутантите.
— Искаш хората да се боят от теб ли?
— Страхът вдъхва респект.
— Аз нещо никак не съм уплашена.
— Дай ми време. Имаш страхотно тяло.
Изненадана да чуе подобно нещо от дете, Мики реагира със самокритика:
— Да бе, аз по природа съм един голям пудинг. Доста ще се озоря, за да си остана така.
— Не, не си права. Родила си се перфектна и метаболизмът ти е железен като жироскопа на космическа совалка. Можеш да изяждаш по половин крава и да изпиваш по буре с бира всеки ден, но задникът ти ще си остане все така стегнат.
Мики не се сещаше кога за последен път беше загубила ума и дума, но след думите на това хлапе тя изумено замълча.
— Откъде знаеш?
— Знам. Ти не тичаш, не правиш упражнения…
— Ходя на фитнес.
— О? Кога ходи за последен път?
— Вчера — излъга Мики.
— Да, бе. А пък аз танцувах валс цяла нощ. — Тя отново завъртя левия си крак и подрънка с медицинската скоба.
— Няма защо да те е срам от добрия ти метаболизъм.
— Благодаря за комплимента.
— Циците ти са истински, нали?
— Момиче, ти си невероятна.
— Благодаря. Със сигурност са истински. Дори и най-добрите имплантанти не изглеждат толкова
