В сряда слязохме към плажа и изгорихме труповете на мъртвите летовници. И тримата обичахме морето, ето защо не искахме плажната ивица да е осеяна с разлагащи се мъртъвци.
Когато приключихме с кремацията, двамата с Джонатан бяхме доста уморени. Джесика обаче настояваше да направим гадното нещо.
— Децата на нашата възраст не би трябвало да са способни на това — каза брат ни.
— Но ние сме — отвърна му тя. — Ние трябва да го направим. Освен това и аз го искам. Сега.
Така че направихме гадното нещо. Джонатан и тя. После аз с нея. Тя искаше още, но ние бяхме много изтощени.
Джесика се беше изтегнала на плажа. Все още неоформеното й, стройно тяло се белееше на фона на белия пясък.
— Ще изчакаме — каза тя.
— Какво да чакаме? — попита Джонатан.
— Вие двамата отново да станете готови.
Четири седмици след края на света двамата с Джонатан лежахме сами на плажа, приличайки се на слънцето. Той беше странно мълчалив от известно време насам, сякаш се страхуваше да говори.
Накрая, изглежда, все пак събра сили и ми каза:
— Смяташ ли, че е нормално за момиче на нейните години да бъде толкова… как да го кажа, да си иска винаги по този начин? Дори и да е от новата раса?
— Не.
— Тя изглежда… обсебена от някаква идея.
— Да.
— Има някаква цел, която е неясна за нас.
Той беше прав. И аз имах същото усещане.
— Неприятности.
— Може би.
— Задават се неприятности.
— Може би. Но какви неприятности може да има, след като краят на света вече е настъпил?
Два месеца след края на света и изгарянето на мама и татко, когато на нас с Джонатан ни беше дошло до гуша от къщата и искахме да се отправим към по-екзотични места, Джесика най-накрая ни посвети в големите новини.
— Не можем да си тръгнем оттук точно сега — заяви тя. Тонът й беше непреклонен. — Няма да си тръгнем оттук поне още няколко месеца. Бременна съм.
Дадохме си сметка за съществуването на това четвърто съзнание, когато Джесика беше бременна в четвъртия месец. И тримата се събудихме посред нощ — бяхме подгизнали от пот и ни се гадеше. Усещахме присъствието на новата личност.
— Бебето е — каза Джонатан. — Момче е.
— Да — подкрепих го, треперейки от болка заради мощното психическо въздействие, което ми оказваше. — И макар че е вътре в теб, Джесика, той знае. Още не е роден, но усеща всичко.
Джесика се извиваше от болки. Само изхленчи безпомощно.
— Бебето ще бъде също като нас, на нашето еволюционно ниво, а не по-висше — настоя Джесика. — Повече няма да ти слушам глупостите, Джонатан!
Тя беше само едно дете, макар и да носеше друго дете в утробата си. Щеше да става все no-гротескна с всеки следващ ден.
— Откъде можеш да знаеш, че няма да бъде по-висше от нас? — попита Джонатан. — Никой от нас не може даже да надзърне в съзнанието му. Никой от нас не може…
— Новите видове не еволюират толкова бързо — заяви тя.
— Ами ние!
— Освен това той е напълно безопасен — та той е наша рожба. Джесика очевидно си мислеше, че тази истина ще покаже още по-нагледно колко лъжлива е теорията на Джонатан.
— Ние също сме рожби на нашите родители — рече той. — И къде са те сега? Да предположим, че ние не сме новата раса. Да предположим, че сме кратка междинна стъпка — нещо като стадият на какавидата между гъсеницата и пеперудата. Може би това бебе е…
— Нямаме никакви основания да се страхуваме от бебето — отново подчерта Джесика, потупвайки издутия си корем с две ръце. — Дори и това, което казваш ти, да е вярно, той все пак ще има нужда от нас. За възпроизвеждане.
— Ще има нужда от теб — изсъска Джонатан. — Не от нас. Седнах и се вслушах в спора, без да знам какво да мисля.
Всъщност мисълта за новото същество, което щеше да се присъедини към нас, ме очароваше, но и ме плашеше. Опитах се да ги поразвеселя малко:
— Може би всичко, което си мислим, е погрешно. Навярно бебето е самото Второ пришествие — онова, за което говори Йейтс в стихотворението си — звярът, който се движи към Витлеем, за да се роди.
Никой от двамата не оцени чувството ми за хумор.
— Изобщо не мога да понасям Йейтс — заяви Джонатан.
— И аз — подкрепи го Джесика. — Такъв навъсен задник е бил. Както и да е, ние стоим над такива суеверия. Ние сме новата раса, имаме нови емоции и нови мечти, нови надежди и нови правила.
— Това е сериозна заплаха, Джери — обърна се брат ми към мен. — Не е нещо, с което да си правиш майтап.
След което отново започнаха да се карат и да си крещят един на друг — също както мама и татко често правеха, когато не можеха да оправят семейния бюджет. Някои неща никога не се променят.
Бебето ни събуждаше непрекъснато всяка нощ, сякаш му харесваше да нарушава почивката ни. Някъде през седмия месец от бременността на Джесика, малко преди разсъмване, сънят ни беше прекъснат от мощна експлозия на мисловна енергия, идваща от неизлязлото още от утробата същество.
— Мисля, че съм сбъркал — изведнъж каза Джонатан.
— За кое? — попитах. Едва го виждах в тъмната спалня.
— Не е момче. Момиче е — рече той.
Опитах се да сондирам със съзнанието си мозъчето на създанието вътре в корема на Джесика. То ми се противопостави и не ме допусна вътре, също както не бе допуснало психическите атаки на Джонатан и Джесика. Обаче бях сигурен, че е мъжко, а не женско. Казах това на Джонатан.
Джесика седеше изправена в леглото, с гръб, опрян на таблата, а с ръцете си беше обгърнала корема си.
— И двамата грешите. Мисля, че е момче и момиче. Или нито едното от двете.
Джонатан запали нощната лампа и я изгледа. Крайморската ни къща беше странно притихнала.
— Какво трябва да означава това?
Тя потрепери от болка, след като детето вътре в нея я ритна силно.
— Аз се намирам в по-близък контакт с него от вас. Усещам какво става вътре в него. То не е като нас.
— Тогава значи съм прав — каза Джонатан.
Джесика не отговори.
— Ако е от двата пола или пък не е от нито един от тях, значи няма да се нуждае от никого от нас — каза той.
Джонатан загаси лампата. Нямаше какво друго да се направи.
— Може би трябва да го убием — предложих.
— Няма да можем — отвърна Джесика. — То е прекалено силно.
— Господи Исусе! — възкликна Джонатан. — Неспособни сме дори да прочетем мислите му! Щом може да задържи нас тримата извън съзнанието си, със сигурност ще се защити от каквото и да е. Господи
