Друг остър звук. Внезапен порив на въздуха разроши косата ми, сякаш някой с бутало го беше изпомпал от съседния тунел.
Някъде се отвори огромна врата, шлюз.
Въздухът беше изместен от воден потоп. Водата буквално изригна от идващата отгоре тръба и ме събори, след което ме понесе надолу по това своеобразно черво на отводнителната система.
Петдесет и седма глава
Бясно подхвърлян и преобръщан от водната стихия, аз се носех из тунела със скоростта на куршум в цевта на пушка.
Отначало фенерчето ми освети само сив пенлив поток. Лъчът подскачаше по вълните, играейки си с мръсната пяна. Но закрепващата лента не издържа и водата я отнесе заедно с фенерчето.
Надолу към черния мрак, стремглаво полетял като ракета, аз обвих ръце около тялото си и се помъчих да държа краката си събрани. Ако се ударех в стената, като нищо щях да си счупя я китка, я глезен или лакътната кост.
Опитах се да остана в хоризонтално положение, по гръб и с лице нагоре, с фаталната обреченост на олимпийски състезател по бобслей, летящ в улея към финала. Но въздушните течения на няколко пъти ме преобръщаха и лицето ми потъваше под водата. С мъка задържах въздуха си, напрягах тялото си в желаната посока, а когато успявах да се надигна над водата, отварях широко уста, за да вдишам и да се приготвя за новото потапяне.
Гълтах вода, давех се и кашлях, отчаяно вдишвах въздух.
Предвид цялата ми безпомощност и безнадеждност, същата гледка би се получила, ако се носех по водите на Ниагарския водопад право към острите скали-убийци.
Колко дълго продължи водното изпитание аз не мога да кажа. Но понеже бях изморен още преди да ме повлече водата, стигнах до границата на изтощението. Краката и ръцете ми натежаха, а вратът ми се схвана от непрекъснатото напрежение и борбата с вълните. Гърбът ме болеше, лявото ми рамо май беше изкълчено. С всяко следващо усилие да поема въздух запасите ми от енергия опасно намаляваха.
Светлина.
Потопът ме изплю в един от онези огромни тунели-канали, за които бях заподозрял, че им е отредена специална роля при една бъдеща война — да служат като подземни магистрали за транспортирането на междуконтинентални балистични ракети от Форт Кракън до далечните краища на Маравиля Вали.
Запитах се дали тунелът през цялото време е бил осветен, след като бях проникнал през служебния вход до кафе „Синята луна“ и бях включил осветлението. Струваше ми се, че оттогава бяха минали не часове, а седмици.
Тук скоростта на водата не беше толкова голяма, както в по-тесния и с много по-стръмен наклон канал- тръба. Можех да газя в нея и да вървя.
Първият ми опит обаче показа, че няма да мога да преплувам през течението и да стигна до издигнатата бетонна пътека, по която бях дошъл от изток по следите на Дани и неговите похитители.
Тогава осъзнах, че пътеката сега беше под водата. Дори и да успеех с героични усилия да стигна до страничния край на тунела, нямаше да мога да избягна подземната река.
Ако в крайна сметка отводнителната система създадеше цяло езеро под земната повърхност, щях да бъда обречен да остана за дълго на малкото островче суша. Робинзон Крузо без слънце и кокосови палми.
Но при подобно езеро можеше и да няма островчета суша. Можеше цялото пространство, затворено в бетонните стени, да бъде запълнено с водата от пороя.
А дори и да съществуваха брегове, те нямаше да са гостоприемни. Без никакъв източник на светлина щях да съм като слепец в царството на Хадес. Гладната смърт щеше да ми се размине само ако преждевременно паднех във водната бездна и си счупех врата.
В този миг в главата ми се въртеше само мисълта, че ще умра под земята.
Продължих да газя във водата, държейки главата си над повърхността. Имаше силно водно течение — цяло изпитание за издръжливостта ми. Съмнявах се, че ще успея да измина километрите, които ме деляха от езерото. Ако се удавех, щях да избегна гладната смърт.
Неочаквано видях жалона за дълбочината, поставен в центъра на канала и това ми вдъхна искрица надежда. Течението ме носеше право към дебелия десет сантиметра бял стълб, който се извисяваше почти до четириметровия таван.
Сякаш течението и вълните заобикаляха това тясно убежище, аз се хванах с ръка за стълба. Вкопчих се и с крак. Ако останех откъм страната срещу течението, обхванал с крака стълба, вълните щяха да ме притискат към него и така нямаше да се изплъзна.
Когато за пръв път минах оттук и извадих трупа на тънкия като змия мъж, дълбочината на потока не стигаше и шейсет сантиметра. Сега дори отметката за метър и петдесет се намираше под водата.
След като се закотвих здраво, подпрях глава на стълба, поемайки си въздух. Заслушах се в сърцето си, развълнуван, че съм жив.
След няколко минути затворих очи и започна да ме унася. Това беше повод за тревога и аз рязко се ококорих. Ако заспях, щях да изпусна стълба и течението щеше отново да ме понесе в неизвестното.
Налагаше се засега да остана в това положение. Тъй като пътеката беше под водата, дотук не можеше да стигне технически екип. Никой нямаше да ме види как се държа за стълба и никой нямаше да организира операция за спасяването ми.
Ако имах късмет, щом бурята навън преминеше, водата щеше да спадне. И в крайна сметка пътеката отново щеше да се окаже над повърхността. Потокът щеше да стане достатъчно плитък за ходене, както беше преди.
Постоянство беше ключовата дума.
За да държа непрекъснато съзнанието си ангажирано с нещо, аз броях плаващите покрай мен предмети и боклуци. Палмово листо. Синя топка за тенис. Велосипедна гума.
За известно време отново се размечтах как започвам работа в магазина за автомобилни гуми, как вулканизираният каучук става част от живота ми и как всеки ден вдъхвам от аромата на гума.
Жълта възглавничка за градински стол. Зелен капак от хладилна чанта. Парче дограма със стърчащи ръждиви пирони. Мъртва гърмяща змия.
Мъртвата змия ме накара да застана нащрек. Възможно беше потокът да довлече и живо влечуго. От друга страна, ако някое достатъчно голямо парче дърво като дограмата, понесено от течението, ме удареше по гърба, можеше да ми нанесе сериозна травма.
Започнах да се обръщам и да оглеждам назад, за да проверявам плаващите предмети. Може би змията беше предупреждение, изпратено ми от съдбата. Защото благодарение на нея аз забелязах Андре секунди преди да връхлети върху ми.
Петдесет и осма глава
Злото никога не умира. То само променя лика си.
Конкретно този лик ми беше писнало да го гледам. Когато видях гиганта, за миг си помислих, и искрено се надявах, че към мен плува само един труп.
Но той беше жив, много по-жив и пъргав от мен. Понеже беше прекалено нетърпелив вълните да го доведат до стълба за дълбочината, той пропусна целта си и размаха ръце, решен да ме докопа с плуване.
Не ми оставаше нищо друго, освен да се покатеря на стълба.
Тялото ме болеше страшно много. Гърбът ми направо пулсираше. С последни сили стисках стълба.
За щастие чертите на скалата, не бяха само боядисани с черно, но и издълбани в дървото. Те ми послужиха като места за хващане. Малка утеха, но по-добре от никаква.
Вкопчих се с колене и се надигнах, като в същото време се набрах и с ръце. Крайно изтощен, се спуснах отново във водата. И отново се вкопчих и опитах, сантиметър по сантиметър. Всеки от тях беше върховно постижение.
