да съм ясновидец.
Може би страхът ми от пожар в случая беше като страха ми от двамата Зоровци: необоснован.
Въпреки че състоянието на системите не ми даваше основание да вярвам, че огнената стихия е привлякла бодасите към училището на „Свети Вартоломей“, тревогата от евентуален пожар не ме напускаше. Струваше ми се, че такава голяма общност от деца с умствени и физически увреждания е изложена на най-голям риск тъкмо от подобно бедствие.
Земетресенията в планините на Калифорния не са нито толкова често, нито толкова опасно явление като в равнинната й част. Освен това новото абатство отговаря на съвременните стандарти за крепост, а старата му сграда е ремонтирана толкова основно, че би трябвало да издържи на продължителни и мощни трусове.
Толкова високо в Сиера твърдата земна маса е на крачка под почвата; на някои места огромни гранитни блокове прорязват повърхността.
Тук нямаме нито торнадо, нито урагани, нито действащи вулкани, нито пчели-убийци.
Имаме хора.
Монасите от абатството и сестрите от метоха надали бяха злосторниците. Злото може да се скрие под маската на благочестието и милосърдието, но ми беше трудно да си представя някой брат или някоя сестра да хукне в амок, размахвайки дърворезачка или автоматично оръжие.
Дори брат Тимотей, пристрастен към сладкото, принуден от греховната си страст по „Кит-Кат“, не ме плашеше. Вечно намръщеният руснак от втория етаж на крилото за гости беше по-достоен обект за подозренията ми. Не носеше войнишко кепе, но поведението му се отличаваше с враждебност и потайност.
Времето на покой и размисъл беше към края си.
Отговорностите, свързани с дарбата ми, мълчаливите, но настоятелни молби на умрелите, ужасните загуби, които невинаги успявах да предотвратя: всичко това ме беше подтикнало да потърся убежище в „Свети Вартоломей“. Трябваше да опростя живота си.
Не се бях уединил в този висок редут завинаги. Просто бях помолил Всевишния за таймаут, който ми беше отпуснат, но сега часовникът тиктакаше отново.
Когато излязох от топло— и охладителната система, компютърът отново ми показа просто бяло меню. В просветлелия монитор зърнах някакво движение.
За седем месеца абатството беше тих вир, където описвах мързеливи кръгчета и не изпусках от поглед все същия познат ми бряг, но сега реката потече — дълбока и пълноводна. Мрачна, дива и необуздана, тя отне усещането ми за покой и ме повлече към съдбата ми.
Завъртях се в стола, очаквайки било зашеметяващ удар, било остро пробождане, и видях източника на движението.
Четвърта глава
Устата ми беше пресъхнала, гърбът ми — скован. Една монахиня ме беше уплашила до смърт.
Батман би ми се присмял, а Одисей не би ми цепил басма, но бих казал и на двамата, че никога не съм имал претенции да съм герой. По душа съм готвач на аламинути, понастоящем без работа.
В своя защита трябва да отбележа, че особата, която беше прекрачила прага на компютърната зала, не беше коя да е, а сестра Анджела, която другите наричат „Майката игуменка“. Да, вярно е, че лицето й има благия израз на любяща баба, но в погледа й се таи непреклонната решимост на терминатор.
Разбира се, че имам предвид добрия терминатор от втория филм на поредицата.
Макар ме бенедиктинките обикновено носят черни или сиви одеяния, униформата на тукашните сестри е бяла, защото са двойно реформиран орден, който пък бил възникнал от пострефомирани бенедиктинки, въпреки че не желаят да бъдат бъркани заради бялото било с трапистите, било със систерианците.
Не се мъчете с тази каша. Тук и Господ не би се оправил.
Смисълът на цялата тази реформация е, че сестрите са по-ортодоксални от модерните монахини, които са се навъдили напоследък и се смятат за социални работнички, които не излизат с гаджета. Тукашните калугерки се молят на латински, никога не консумират месо в петък и с изпепеляващ поглед могат да сразят гласа и китарата на всеки кънтри певец, който се осмели да предложи по-достъпна за широките маси музика по време на литургия.
Сестра Анджела твърди, че тя и сестрите се връщат назад в първата третина на миналия век, когато църквата била уверена в безсмъртието си и „епископите не бяха ненормалници“. Макар да е родена през 1945 година и не познава от първа ръка времето, от което се възхищава, тя твърди, че предпочита да живее през трийсетте, отколкото в епохата, когато интернет е завладял света, а разни радиоводещи сквернословят в ефир.
Разбирам я добре. В онези дни не е имало ядрени оръжия, организирани терористични групировки, които горят от желание да вдигат жени и деца във въздуха, и е било възможно да си купиш дъвки „Блек Джак“ за не повече от петаче пакетчето.
Това за дъвките го прочетох в един роман. Много нещо съм научил от романите и част от него дори се оказа вярно.
— Поредната безсънна нощ ли, Од Томас? — попита ме тя, когато се настани на втория стол. От предишните ни разговори знаеше, че не спя добре както в началото. Може да се каже, че сънят е умиротвореност, а аз още не съм в мир със себе си.
— Не можах да си легна, преди снегът да завали — обясних. — Исках да видя как светът побелява.
— Фъртуната още набира сили. Мисля си обаче, че компютърната зала на първия етаж е доста странна наблюдателница.
— Да, мадам. — Тази жена има една прекрасна усмивка-трепач, която може да задържи колкото си поиска. Дамоклевият меч над главата ти не е толкова ефективен инструмент за разпит, колкото тази търпелива усмивка.
След мълчание, което беше борба на воли, аз капитулирах:
— Мадам, гледате ме като че ли крия нещо.
— А ти криеш ли нещо, Оди?
— Не, мадам. — Посочих компютъра. — Просто проверявах механичните системи на училището.
— Разбирам. Заместваш брат Тимотей, така ли? Да не би да са го приели в клиника за Кит-Кат- зависими?
— Просто исках да науча нещо ново… за да съм полезен — отвърнах.
— Палачинките, които правиш за закуска всяка събота и неделя, са най-голямата благодат, която гостенин е донасял на абатството.
— Моите палачинки са най-пухкавите.
Очите й играят весело. Сини като цветчета мирта, нарисувани върху дълтънския порцеланов сервиз на мама. От време на време тя трошеше части от него в стените или в главата ми.
— Сигурно си имал вярна клиентела в закусвалнята, където си работил.
— Бях звезда с шпатула.
Тя ми се усмихна в очакване.
— Тази неделя ще приготвя пържени картофки. Не сте опитвали
Тя продължаваше да се усмихва. Пръстите й започнаха да премятат кръста, който висеше на гърдите й.
— Добре де, имах ужасен сън, в който експлодира бойлер.
— Сън, в който е експлодирал бойлер?
— Точно така.
— Истински кошмар, а?
— Много се разтревожих.
— Някой от
— Не е изключено. Не помня мястото. Знаете как е в сънищата.
