Когато отключих петстотин килограмовата врата, тя се завъртя на пантите си и разкри каменния коридор, окъпан в синкава светлина.
Влязохме вътре. Вратата се затвори и ние се освободихме от веригата, която ни държеше заедно по време на Голямото изкачване.
— Впечатлен съм, господин Томас.
— Психическият магнетизъм не е придобито умение, сър. Все едно да се гордея, че бъбреците ми функционират както трябва.
Отупахме снега от палтата си и руснакът свали мечата си шапка.
Когато се изправихме пред стоманената врата, на която с блестящи букви беше изписано LUMIN DI LUMINE, ударих пети, за да се отърва от полепналия по краката ми сняг. Романович, който се оказа по- предвидлив гост, просто свали ципа на ботушите си и се измъкна със сухи обувки.
— Светлина от светлината — преведе думите от вратата той.
— А земята беше пуста и неустроена; и тъмнината беше върху бездната — подех аз. — И Бог каза: Да бъде светлина. И стана светлина. Светлината на света произтича от извечната светлина на Бога.
— Със сигурност това е едното значение — съгласи се Романович. — Но другото тълкувание е, че видимото може да се роди от невидимото, че материята може да се роди от енергията, че мисълта е вид енергия и като такава може да се конкретизира в материалния обект, който се въобразява чрез нея.
— Брей, сър, доста важни били тези три думи.
— И още как — съгласи се той.
Притиснах дясната си ръка към плазмения екран в широкия стоманен архитрав.
Пневматичната врата се плъзна настрани със съскането, което трябваше да напомня на брат Джон, че във всяко човешко начинание, без значение с какви добри намерения е предприето, дебне змия. Като се има предвид докъде го бяха отвели изследванията му, не е било излишно към съскането да добави тътен на камбани, блясък на светкавици и заплашителен гръмовен глас, който изрича:
Пристъпихме в камерата, прилична на восъчножълт порцеланов съд без ръбове и ъгли, чиито стени излъчваха маслена светлина. Зад нас вратите се затвориха със съскане, светлината избледня и ни обгърна мрак.
— Не усещам движение — казах аз, — но съм абсолютно сигурен, че това е асансьор, който ни води няколко етажа по-надолу.
— Да — отговори Романович. — Подозирам, че ни заобикаля огромен оловен резервоар с тежка вода.
— Наистина ли? Не ми беше хрумвало.
— Знам.
— С какво се характеризира тежката вода, сър, като изключим очевидния факт, че е по-тежка от обикновената?
— В тежката вода водородните атоми са заменени от деутерий.
— Да, разбира се. Бях забравил. Повечето хора си я купуват от бакалията, но аз дебна милионния галон в „Котско“.
Порталът пред нас се отвори със съскане и се озовахме в преддверието, окъпано в червена светлина.
— Сър, за какво служи тежката вода?
— Тя намира приложение главно като охладител в ядрените реактори, но ми се струва, че тук тя се използва с други цели, може би на второ или трето място като щит срещу космическото лъчение, което може да повлияе на субатомните експерименти.
Пренебрегнахме обикновените стоманени врати вляво и вдясно, насочвайки се към централния портал, на който пишеше:
—
Полиана Од отново се прояви:
— Но, сър, та това е просто възхвала на Бога: „Защото твое е царството, и силата, и славата, во веки веков. Амин.“
— Без съмнение това е било съзнателно намерение на Хайнеман, когато е избирал тези думи. Подозирам обаче, че подсъзнателно е изразил гордостта от собствените си постижения, загатвайки, че сътвореното от него тук ще преодолее времето и ще остане във вечността, достъпна иначе само за Божието царство.
— Не бях се сетил за тази интерпретация, сър.
— Не, не бяхте, господин Томас. Тези думи може би показват гордост, надвишаваща обикновения хюбрис18, себевеличаенето на човек, който не се нуждае от чуждо одобрение или похвала.
— Но брат Джон не е откачалка, вманиачена на тема его, сър.
— Не съм казал, че е откачалка. А и най-вероятно той искрено вярва, че трудът му е смирен опус в търсенето на Бог.
Брат Джон, в туника и скапуларий, но с отметната назад качулка, ни очакваше.
Петдесета глава
Медноцветната светлина създаваше уют. Периферията на стаята бе потънала в сенки, а извитата стена блещукаше мрачно. С Романович се настанихме на столовете, които очевидно бяха приготвени за нас.
На масичката до столовете, където обикновено на чаен поднос се мъдреха три топли бисквитки, нямаше и следа от подкрепително угощение. Може би брат Джон беше твърде зает, за да му е до печене.
Както винаги премрежените му виолетови очи гледаха проницателно, но без следа от подозрение или враждебност. Когато заговори, усмивката му беше топла, а гласът — дълбок:
— Необяснимо защо днес се чувствам уморен, а на моменти дори угнетен.
— Интересно. — Забележката на Романович беше насочена към мен.
— Радвам се, че дойде, Чудако Томас — продължи брат Джон. — Посещенията ти са толкова ободряващи.
— Уф, сър, понякога съм истинска досада.
Брат Джон кимна на Романович:
— А ти си нашият гост от Индианаполис. Виждал съм те само един-два пъти, и то отдалеч, без да имам удоволствието да разговаряме.
— Сега ще имате това удоволствие, доктор Хайнеман.
Брат Джон театрално вдигна голямата си десница в знак на протест:
— Господин Романович, вече не съм същият човек. Сега съм само Джон или брат Джон.
— Значи си приличаме, защото аз съм само агент Романович от Националната агенция по сигурност — каза синът на професионалната убийца и представи служебната си карта.
Вместо да се наведе и да погледне ламинираната карта, брат Джон се обърна към мен:
— Такъв ли е наистина, Од Томас?
— Бих казал, че това поприще му подхожда много повече от библиотекарството.
— Господин Романович, за мен преценката на Од Томас има много по-голяма тежест, от която и да е идентификационна карта. На какво дължа честта?
— Доста нашироко сте се разположили, брат Джон — подхвърли Романович, докато прибираше картата си.
