— Скъпи Од — рече той и ме стисна в яка мечешка прегръдка до отворената врата на кадилака. — Боя се, че си измършавял. Станал си същинска оса.
— Не, сър. Както ме оставихте, така ме вземате. Може би ви изглеждам смален, защото вие сте се уголемили.
— В колата има грамадна чанта с фин натурален шоколад. С малко упорство ще качиш две кила, докато стигнем Пико Мундо. Дай да ти прибера багажа.
— Не, не, сър. Сам ще се оправя.
— Скъпи Од, отдавна трепериш в очакване на смъртта ми и още десет години има да се коркаш, преди тя да настъпи. Трупът ми ще бъде такова страшно изпитание за погребалните агенти, на които ще им се падне да ме оправят, че Господ може би ще се смили над грешните им души и ще ме дари с вечен живот.
— Сър, хайде да не говорим за смърт. Идва Коледа. Време е за радост.
— На всяка цена ще си побъбрим за коледни звънчета, изпечени на открито, и тем подобни коледни щуротии.
Докато Ози изпиваше с поглед една от чантите ми и без съмнение възнамеряваше някога да я вдигне, аз натъпках всичко в багажника. Когато затръшнах капака, вдигнах поглед и установих, че всички братя, които трябваше да са на литургия, тихо се бяха събрали на стълбището.
Сестра Анджела и десетина други монахини също бяха там.
— Оди, може ли да ти покажа нещо? — попита ме тя.
Отидох при нея и тя разгърна едно руло, което се оказа огромен лист за рисунки. Джейкъб беше създал мой съвършен портрет.
— Много хубаво. И много сладко от негова страна.
— Но не е за теб, а за кабинета ми.
— Мадам, къде ще се бутам сред такава компания?
— Младежо, ти не преценяваш с чий образ и подобие ще плакна взори всеки ден. Загадката ми?
Вече бях пробвал отговора „сила“, който прозвуча толкова убедително от устата на Романович.
— Мадам, омаломощен съм от интелектуално напрежение.
— Знаеше ли, че след Революцията основателите на страната ни са предложили на Джордж Вашингтон да стане крал и той отказал?
— Не, мадам, не знаех.
— Знаеше ли, че Фланъри О’Конър живяла толкова тихо и кротко в своята общност, че много от съгражданите й така и не разбрали, че тя е една от най-великите писателки на своето време?
— Южняшка ексцентричка.
— Така ли мислиш?
— Предполагам, че ще ме скъсат на контролно по този материал. Никога не съм бил добър ученик.
— Харпър Ли — продължи сестра Анджела — получила хиляди почетни звания и безчет награди за прекрасната си книга, но отказала да ги приеме. Любезно отпращала репортерите и професорите, които отъпкали пътека до прага й.
— Не я винете, мадам. Неканените гости често са голяма досада.
Мисля, че миртовосините й очи никога не са блестели така ярко, както онази сутрин на стълбището.
— Dominus vobiscum19, Оди.
— И с вас, сестро.
Досега не ме беше целувала монахиня. Досега не бях целувал монахиня. Бузата й беше невероятно мека.
Когато влязох в кадилака, видях, че Бу и Елвис стоят отзад.
Братята и сестрите мълчаливо стояха на стъпалата. Неведнъж се обръщах, за да ги видя, обръщах се, докато пътят не зави надолу и „Свети Вартоломей“ не се скри от погледа ми.
Петдесет и шеста глава
Кадилакът беше структурно преустроен, за да не се килне под теглото на Ози, а седалката на шофьора беше ръчно изработена, за да поеме телесата му.
Той управляваше колата с обиграността на автомобилен състезател и ние летяхме из планинските пътища с грация, която изглеждаше непостижима при подобна скорост.
Заговорих го, когато излязохме на ниското:
— Сър, вие сте богат по всякакви стандарти.
— Трудолюбив съм и извадих късмет — съгласи се той.
— Имам една толкова голяма молба към вас, че ме е срам да ви я кажа.
Ози се ухили от удоволствие:
— Ти никога не ми даваш да направя нещо за теб, а аз те имам за син. На кого да оставя парите си? Страшния Честър никога не може да ги изхарчи.
Страшния Честър беше котаракът му, който не е роден с това име, а сам си го е завоювал.
— Има едно момиченце в училището.
— Към „Свети Вартоломей“ ли?
— Да. Казва се Флоси Баденблат.
— О, горкото дете!
— През какво ли не е минала, сър, но въпреки това грее.
— Какво искаш?
— Възможно ли ви е да основете попечителски фонд в размер на сто хиляди долара след плащането на данъците?
— Смятай, че е направено.
— С цел, когато напусне училището, да уреди живота си на място, където ще може да работи с кучета.
— Ще накарам адвоката да го формулира точно по този начин. А когато настъпи моментът, аз лично ли да се погрижа за прехода й от училището към външния свят?
— Ако не е проблем, ще ви бъда вечно благодарен, сър.
— Ха — рече той и пусна кормилото, за да си плюе на ръцете, — беше лесно, като да излапаш сметанов пай. За кого да бъде следващия фонд?
Никакъв попечителски фонд не можеше да оправи сериозното умствено увреждане на Джъстин. Парите и красотата са популярно средство за защита срещу тегобите на този свят, но и двете не могат да променят миналото. Само времето лекува времето. Пътят напред и единственият път назад към невинността и умиротворението.
Известно време пътувахме, приказвахме си за Коледа и изведнъж интуицията ме връхлетя, по-мощна от когато и да било.
— Сър, бихте ли отбили?
Нещо в тона ми го накара да се намръщи и двойната му брадичка се разтресе на слоеве:
— Какъв е проблемът?
— Не знам. Може би не е проблем… а нещо много важно.
Той отби кадилака под сянката на няколко величествени бора и изключи двигателя.
— Оди?
— Един момент, сър.
Седяхме в мълчание. Слънчевите лъчи пърхаха с крила по предното стъкло и се гонеха с назъбените сенки на боровите клони.
Интуицията ми стана толкова интензивна, че да я пренебрегна, значеше да се откажа от себе си.
Животът ми не е мой. Бих го дал, за да спася момичето си, но Съдбата си беше направила другояче сметката. Сега водя непотребно съществуване и знам, че ще дойде ден, в който ще се разделя с този мой живот заради справедлива кауза.
— Трябва да сляза тук, сър.
— Какво, да не ти е лошо?
