Хелън продължи да спи. Банкерите тръгват на работа часове преди юристите, така че сутрешното извеждане на кучето беше негова работа.
Няколко минути по-късно Дейвид поздрави нощния портиер, докато Блумберг опъваше каишката в сутрешния хлад. Вдигна ципа на якето си догоре и пое по обичайния маршрут — нагоре до Осемдесет и втора, където кучето неизменно свършваше по-голямата част от работата си, после на изток към Леке, отбиване покрай току-що отворения „Старбъкс“ и обратно към Осемдесет и първа и дома. Парк Авеню рядко оставаше пусто и тази сутрин по него се движеха доста таксита и камиони.
Умът му работеше непрекъснато — намираше идеята за „разпускане“ за нелепа. Винаги работеше върху едно или друго, но докато приближаваше Осемдесет и втора, не се бе концентрирал върху никаква конкретна тема — мислите му се въртяха около различните задачи, за които трябваше да се погрижи. Пощенската картичка, слава Богу, беше забравена. Докато завиваше по застрашително тъмната улица с високи дървета, градските му инстинкти за оцеляване почти го накараха да промени маршрута — замисли се за миг дали да не продължи по Осемдесет и трета, но мъжкарят в него нямаше да му позволи да се покаже като слабак.
Вместо това пресече на северната страна на Осемдесет и втора, за да може да държи под око тъмнокожото хлапе, което се мотаеше по тротоара на двайсетина метра пред него. Ако хлапето също пресечеше, щеше да стане ясно, че е в опасност, и можеше да вдигне Блуми и да побегне. В училище беше спринтьор и все още беше в отлична форма. Маратонките му бяха здраво завързани. Така че майната му, и в най-лошия случай щеше да се оправи.
Хлапето тръгна към него от другата страна на улицата — дългурест тип с вдигната качулка, така че Дейвид не можеше да види очите му. Надяваше се да се появи кола или друг пешеходец, но улицата си остана все така пуста — само двама мъже и едно куче, всичко бе толкова тихо, че чуваше как новите гуменки на хлапето скърцат по паважа. Блоковете тънеха в мрак, обитателите им все още спяха. Единствената сграда с портиер беше недалеч от Лексингтън. Пулсът му се ускори, когато двамата се изравниха. Не срещнаха погледи. Продължи да върви. Хлапето също. Разстоянието помежду им се увеличаваше.
Позволи си да се озърне през рамо и издиша с облекчение, когато видя хлапето да изчезва зад ъгъла по Парк Авеню. Ама че съм пъзльо, помисли си. При това мнителен.
Между двете пресечки Блуми подуши любимото си местенце и тръгна да прикляква. Дейвид така и не разбра защо е чул хлапето чак когато се озова почти до него. Може би се беше разсеял с мисълта за първата си среща с шефа на капиталовия пазар или гледаше как кучето намира мястото си, или пък си спомняше начина, по който Хелън беше свалила сутиена си. А може пък хлапето да имаше дарба да се прокрадва безшумно. Но всичко това бе без значение.
Получи удар в слепоочието и рухна на колене. За миг бе по-скоро очарован, отколкото уплашен от неочакваното насилие. Ударът размъти главата му. Гледаше как Блуми приключва с акането. Чу нещо за пари и усети как чужди ръце бъркат в джобовете му. Видя острие пред лицето си. Усети как свалят часовника му, после и пръстена. И тогава си спомни за пощенската картичка, проклетата пощенска картичка, и чу собствения си глас.
— Ти ли я изпрати?
Стори му се, че хлапето отвърна:
— Да, аз я изпратих, скапаняк такъв.
Една година по-рано
Кеймбридж, Масачузетс
Уил Пайпър пристигна по-рано, за да пийне на бара преди да дойдат останалите. Претъпканият ресторант недалеч от Харвард Скуеър се наричаше ОМ и Уил сви здравите си рамене при вида на модната еклектична азиатска атмосфера. Не беше от любимите му места, но заведението поне имаше бар, а барманът можеше да предложи скоч с лед, така че все пак отговаряше на минималните му изисквания. Погледна подозрително артистично изваяната каменна стена зад бара, блестящите плоски екрани с видео изкуство и синкавите неонови лампи и се запита какво ли прави тук.
Само преди месец вероятността да присъства на купона по случай двайсет и пет години от завършването на колежа клонеше към нула, а ето че сега отново беше тук, в Харвард, заедно със стотици четиридесет и седем четиридесет и осем годишни състуденти, и се питаше как ли са минали най-добрите години от живота им. Като добър адвокат Джим Зекендорф неуморно го придумваше и преследваше по имейла наред с останалите, докато накрая всички вдигнаха ръце и се предадоха. Не че смяташе да участва в пълната програма. Никой не можеше да го накара да посети с випуск 1983 Търсенчънъри Тиътър, но все пак се съгласи да дойде от Ню Йорк и да вечеря с някогашните си съквартиранти, да преспи у Джим в Уестън и на сутринта да си тръгне обратно. За нищо на света нямаше намерение да пропилее заради призраци от миналото повече от два дни от отпуската си.
Чашата му беше празна, преди барманът да приключи с изпълняването на следващата поръчка. Уил издрънча с леда, за да привлече вниманието му, но вместо това привлече вниманието на жена. Стоеше зад него и размахваше двайсетачка към бармана — ослепителна брюнетка на трийсет и няколко. Долови тръпчивия й парфюм, преди тя да се наведе над широкия му гръб и да попита:
— Когато го повикате, ще ми поръчате ли едно шардоне?
Обърна се. Пищните й гърди бяха на нивото на очите му, както и двадесетдоларовата банкнота в изящните й пръсти.
— Ще ви почерпя — каза той на гърдите, след което повдигна поглед и видя красиво лице с лек грим на очите и блестящи червени устни, точно както ги харесваше. Долови силните вибрации на свободна жена.
— Благодаря — весело отвърна тя, прибра парите и се вмъкна в тясното пространство, което й направи той, отмествайки мъничко стола си настрана.
Няколко минути по-късно усети потупване по рамото си.
— Нали ви казах, че ще го намерим в бара!
На гладкото, почти женствено лице на Зекендорф бе цъфнала огромна усмивка. Все още имаше достатъчно коса, за да поддържа еврейските си къдрици, и Уил си спомни за миг първия ден на Харвард Ярд през 1979 г., когато русият здравеняк от Флорида, който се чувстваше като риба на сухо, се запозна с кльощавото рошаво хлапе със самоуверената походка на местен, родено да носи пурпур. Съпругата на Зекендорф беше до него — или поне Уил предположи, че изненадващо внушителната жена с широки бедра е онова хилаво момиче, което видя на сватбата им през 1988 г.
Зекендорф водеха след себе си Алекс Динърщайн и приятелката му. Алекс имаше дребно здраво тяло и безупречен загар, който го караше да изглежда най-млад от всички, и подчертаваше телосложението си със скъп европейски костюм и стърчаща от джоба на сакото носна кърпичка, бяла и ослепителна като зъбите му. Намазаната му с гел коса беше права и черна като на първокурсник и Уил заподозря, че е боядисана — също като неговата. Д-р Динърщайн трябваше да бъде млад заради красавицата до него — като слязъл от корица на списание модел с дълги крака и фигура, която едва не накара Уил да забрави новата си позната, оставена да отпива неловко от виното си.
Зекендорф забеляза неудобството на дамата.
— Уил, няма ли да ни запознаеш? — Уил се усмихна стеснително.
— Още не сме стигнали дотам — измърмори той. Алекс изсумтя разбиращо.
— Името ми е Джилиън — каза жената. — Пожелавам ви приятно прекарване.
Понечи да си тръгне и Уил безмълвно й подаде визитката си.
Тя я погледна и за миг на лицето й се изписа изненада:
След като останаха сами, Алекс показно го претърси.
