Ако това наистина беше така, тя бе пропуснала и последната възможност да поправи злото, което му бе причинила преди толкова много векове, а това означаваше, че ще загуби и безсмъртната си душа.
Страхът я задуши. Когато Ангъс я обрече на пленничеството в подземния свят, той й обеща, че ако тя успее да открие истинската любов на преродения Лусън, любовта, от която го бе лишила при предишния му живот, това ще бъде нейното изкупление. Тогава ще бъде освободена и върната в света на смъртните в предишната си физическа обвивка. Ако обаче се провали, ще прекара остатъка от съществуването си в подземния затвор, за да се превърне във фея и завинаги да загуби безсмъртната си душа.
Сякаш прочела мислите й, Алура заговори:
— Знам, че измина доста време, откакто за последен път бе изпратена в света на смъртните, но Ангъс имаше видение, че Лусън ще се прероди в края на миналия век и ми заповяда да те оставя да си починеш, за да събереш сили и да успееш да му помогнеш да открие истинската любов, когато достигне зрелостта.
Алис облекчено въздъхна.
— Значи не съм била…
— …пренебрегната за тази деликатна мисия? — Смехът на Алура отекна подобно на стотици сребърни звънчета. — Не, разбира се, че не. Той не би могъл да го направи.
Алис я изгледа учудено.
— Всеки смъртен е роден с предопределена съдба — верига от житейски събития, които душата му е длъжна да следва. Когато тази верига се прекъсне от самия смъртен или от някой друг, тя трябва да бъде възстановена, преди да се реши дали този човек ще отиде на небето. Ако човекът я прекъсне сам с греховни дела, длъжен е сам да я поправи. Когато обаче виновникът е някой друг — както е в случая с Лусън — тогава именно той, значи ти, трябва да възстанови веригата на съдбата. Предполагам, че вече ме разбираш. Ангъс няма друг избор, освен да ти се довери.
Алис кимна, но бръчката на челото й не се изглади. Сведе отново поглед към календара и промърмори:
— Разбирам защо точно аз съм длъжна да открия истинската любов на Лусън, ала не разбирам защо Ангъс ме е накарал да чакам толкова дълго. Не е ли било по-добре, ако Лу… — Хвърли въпросителен поглед към феята. — Не знам как да го наричам сега. Кой е той?
— Лусиън Джеймс Уор, седми маркиз на Тистълуд. — Феята многозначително повдигна вежди. От устните на Алис се изтръгна смаяно възклицание. — Както много често се случва, той се е преродил отново в собственото си семейство.
Новината повдигна малко духа на Алис. По време на сватовническите си мисии, тя се бе срещала с няколко поколения от рода Уор. Дори през 1574 година се наложи да обезкуражи един от тях, Филип Уор, който ухажваше жена, предопределена за друг. Да накара бедното момиче, чезнещо от любов, да забрави и да отдаде сърцето си на отредения й от съдбата спътник, бе едно от най-големите предизвикателства. А Филип Уор бе очарователен и красив, мъж, който всяка жена мечтае да нарече свой съпруг.
— Искаш ли да ме попиташ за още нещо?
Алис сви рамене. Вече се бе успокоила.
— Просто се чудех защо Ангъс е чакал Лусиън Уор да стане на тридесет и две години, за да намери истинската любов. Любовта ни спохожда много по-лесно, когато сме млади.
— Може би… Но истинската любов, от която Лусиън се нуждае, за да постигне духовно безсмъртие, трябва да бъде много по-чиста и по-силна от тази, която изпитваме през младостта. Тя се открива много по-трудно, а понякога дори не осъзнаваме, че е дошла. Ала препятствията я правят много по-ценна и прекрасна. Това е любовта, която трае вечно.
— А коя е избраницата? — Алис се съмняваше, че съществува толкова силно и непреходно чувство.
Алура поклати глава.
— Страхувам се, че не мога да ти кажа. Откриването й е част от изкуплението.
— Но аз дори не познавам този мъж! Откъде мога да знам каква жена ще му подхожда? — Тревогата й се надигна с нова сила.
— Сигурна съм, че с твоя богат опит като сватовница ще я разпознаеш.
— Да не би да искаш да ми кажеш, че вече има жена, която го харесва?
— С неговата репутация и титла? Има много жени, които биха били щастливи да спечелят сърцето му. Макар че повечето от тях всъщност не го познават лично. Той съвсем наскоро се е завърнал в страната, понеже е участвал в сраженията срещу Наполеон и е бил адютант на генерал Уелингтън. Възхищението на дамите се основава най-вече на възторжените разкази за геройските му подвизи. Знаеш за войната с Франция, нали?
Алис кимна. Феите обичаха войните не по-малко от музиката и танците.
— Добре — продължи Алура, — не се съмнявам, че подвизите на Лусиън са често обсъждана тема във висшето общество. — Млъкна и се замисли за миг, после дълбоко въздъхна. — Много жалко, че Брайън Фицсимънс вече не е жив. Той би могъл да ти разкаже подробности и да ти помогне да разбереш що за човек е Лусиън.
— Брайън е мъртъв? — ахна Алис, припомняйки си тъмнокосия красив рицар. — Как е загинал? Мислех, че е пленник в царството на Съри?
— Беше там, но в началото на войната Ангъс го изпрати на бойното поле с Лусиън Уор със строгата заповед да го охранява. Това бе неговото изкупление, задето уби Лусиън, когато още беше Лусън. — Феята искрено съжаляваше. — Загина при Ватерло, промушен с щик.
— Дали е бил… искам да кажа дали когато е умрял, е бил омагьосан от Ангъс? — задавено прошепна Алис. Някои казваха, че ако един смъртен умре, докато е подвластен на магията на подземния свят, неговата омагьосана душа никога няма да бъде приета на небето и той ще броди като призрак по земята, докато настъпи денят на Страшния съд. Очите й се наляха със сълзи при мисълта, че Брайън, когото някога бе харесвала, а после обвиняваше себе си, че го е подтикнала към убийство, има подобна участ.
Усети, че някаква ръка я стиска леко за рамото и вдигна глава. Погледът й бе замъглен от тъга. Алура стоеше до нея. Като всички феи, и тя притежаваше способността да се придвижва по-бързо от мигването на човешко око и толкова тихо, че никой смъртен не можеше да я чуе.
Коленичи до стола на Алис, а синьозелените й поли се разстлаха около нея. Приличаше на нимфа, изплувала от бездните на морето. Взе ръката й и уверено заговори:
— Магията бе развалена, когато прероденият Брайън взе решението да пожертва живота си, за да спаси Лусиън. Сигурна съм, че сега той е на небето.
Алис се помоли за спасението на душата му.
— А сега да се върнем към нашия сватовнически проблем. — Алура се изправи и грациозно закрачи из стаята.
Обзаведена в пурпурно, зелено и златно — любимите цветове на могъщата фея — тя приличаше на кабинет на някой адвокат или банкер. Всъщност всичко в този свят бе копие на земния. Причината за подражанието бе завистта на феите към хората заради безсмъртните им души. Така те се преструваха, че са като тях.
— От три месеца Лусиън е в Англия. — Алура продължаваше да крачи развълнувано из стаята? — От тях два е прекарал в Лондон. Но досега нито веднъж не си е направил труда да присъства на някой бал, вечеря или обяд, където би могъл да срещне подходящата дама.
Тук феята спря рязко и се обърна с лице към Алис. Явно беше раздразнена.
— Проблемът е, че той не вярва в любовта, нито пък има желание да намери жена, която да го убеди в съществуването й. Не се задържа повече от две минути в компанията на някоя млада девойка. — Поклати глава. — Купува си само забавления за една нощ… или седмица, или месец.
Приповдигнатото настроение на Алис напълно се бе изпарило.
— В такъв случай какво очакваш от мен? Да го завържа и да го завлека насила някъде, където ще срещне подходящата жена?
Устните на Алура се извиха бавно в загадъчна усмивка.
— Да. Макар че той ще трябва доброволно да отиде при нея.
— Съмнявам се, че дори Ангъс притежава силата да го накара да стори това, след като няма никакво желание, както сама ми каза. А нали е против правилата да се използва магия?
