— Една гемия „Пиндари“ заминава следващата седмица от Тейл ъв дъ Бенк за Калкута на седем седмичен тур.
Последва друга пауза, и след това Дъглас отбеляза:
— Пътуване до Индия. Ще можеш да се напечеш на слънцето там.
— Искаш ли да заминеш? — попита лелята.
— Боже мой, не… извинявай, лельо Мини. Това е последното нещо, което бих желал. Само дето възнаграждението е добро, деветдесет лири всичко. Можем да мебелираме къщата си с тях, Мери.
През цялата вечер въпросът бе разчепкван до основа и накрая окончателно разрешен. Въпреки различието в мненията, всички, дори и Мери се съгласиха с простия аргумент на хлебаря: здравето стои над всички останали съображения.
— Какво ще донесе на когото и да било — на Мери, на самия тебе или на Гленбърн — ако не оздравееш? Трябва непременно да заминеш, момко, това е всичко.
На следващия вторник Мъри отиде до Гринък с Мери. Беше влажен, мрачен следобед. Той изглеждаше и се чувстваше болен и страданието на бъдещата раздяла тегнеше върху него. И върху нея също. При все това тя бе смела, решена да не се предава. Под разлюляната й от вятъра вълнена шапка, с шлифер, закопчан до брадата, на лицето й бе застинало изражение на решителна веселост. „Пиндари“, който бе пристигнал за една нощ от Ливърпул, за да вземе товар от текстилни и мелничарски машини, лежеше в устието, забулен в корабния пушек. Вятърът свиреше на неравни пристъпи през доковете, но тя настояваше да отидат до края на пристана, за да го изпрати; така — с ръка до неговата върху дръжката на стария му кожен куфар, за да поеме част от тежестта. Щом тендерът се гмурна и бухна долу в силния прилив, те се притиснаха плътно страстно един към друг под сивото мрачно небе. Дъжд като сълзи се спускаше по студените й страни, но устните и дъхът й бяха топли. Сърцето му се свиваше и той просто не можеше да понесе раздялата с нея.
— Аз ще остана, Мери. Бог ми е свидетел, че не искам да замина.
— Но ти трябва да заминеш, скъпи, в името на двама ни. Ще ти пиша и ще броя всяка минута, докато се върнеш отново при мене. Точно преди да изтича назад към вълнолома тя извади от джоба си малък пакет и го сложи в ръката му. — Дейви, да ти напомня за мене.
В каютата на разлюляния от вълнение тендер по пътя към кораба той разтвори пакета и видя какво му беше дала. Това бе старо, тънко, златисто медальонче, по-малко от един флорин7, което принадлежеше на майка й. Вътре тя бе поставила своя малка фотография, а на дъното грижливо притиснато самотно цветче от дивия зюмбюл, който бе набрал за нея в Геърси.
Глава IX
Той се изкачи по разлюляната стълба на борда. Стоката от Уинтън бе вече натоварена; едва имаше време да докладва на капитана преди да вдигнат котвата, и започнаха предпазливо да се спускат по Фърт. Той стоеше на палубата и се мъчеше да пробие с поглед мъглата, която забулваше смътните очертания на сушата, дето трябваше да стои Мери, загледана в заминаването на този призрачен кораб. Сърцето му бе изпълнено с печал и любов. На палубата имаше малко хора — той разбра, че се връщаха към Тилбърн да вземат по-голямата част от пасажерите — и мократа пустота и прокапващите стълбове на крановете увеличаваха меланхолията му. Дълбокият унил писък на сирената през мъглата събуди у него странно предчувствие за нещо лошо. Когато мъглата легна съвсем ниско и заличи сушата, той се обърна и слезе долу да намери каютата си.
Каютата му бе назад, в дясната част, в съседство с тази на главния механик, и бе мебелирана в полирано дърво, с червени завеси на кръглите люкове, с удобна койка, полица за книги и нощна лампа с червен абажур — изглеждаше съвсем уютно. Умивалник с металическа чиния (отпушена, за да тече свободно водата), стоеше в ъгъла, а над него завинтен върху поставката — се намираше електрически вентилатор. Каютата и амбулаторията бяха удобно разположени една срещу друга през коридора и бяха еднакво добре обзаведени. Макар че „Пиндари“ бе стар кораб — едновремешната „Изолда“ по линията „Хамбург — Атлантик“, той бе взет след войната, бе ремонтиран от носа до кърмата и сега бе станал просторен, удобен и подходящ за морски воайажи; със скромните си седемнадесет възли той правеше бавен, но сигурен рейс до Индия с товар и пасажери, като се спираше по пътя в различни пристанища.
Когато Мъри разопакова багажа с оскъдните си собствени вещи (всичките изпрани и изгладени от Мери) и двете работни униформи, получени от управлението на компанията в Уинтън, той се почувства съвършено изтощен; при това страната му отново го заболя. Случи се бурно ирландско море и лошо преминаване на Ламанша, а това съвсем не беше в сметката. Трудно изкара първото си задължение — да направи медицински преглед на корабния екипаж; а нощем кашлицата му бе толкова мъчителна, че спеше малко. Загрижен не само за себе си, но и за своя съсед — инженера, възрастен шотландец, когото навярно също безпокоеше, той се инжектира с кодеин. Междувременно в Тилбърн, където прекараха в доковете три дни, едно писмо от Мери го разведри и когато излязоха от Ноур и поеха по маршрута си, той започна да идва на себе си. Параходът се оживи, витлата гребяха напред и боботеха, гласове и смях отекваха из каюткомпанията.
В трапезарията всеки офицер заемаше мястото си начело на своята маса. На масата на Мъри се паднаха само пет пасажери, всичките възрастни (трябваше да се примири с това) и скучни: двама добре привикнали към пътуването шотландски плантатори на чай Хендерсън и Макримън, които се връщаха в Асам, С.А.Г. Махрата, индиец, управител на памучна фабрика в Каунпур и някакъв шеф от Ай-Си-Ес8 с недоволната си намръщена съпруга, г. и г-жа Хънт-Хъртър. С изключение на плантаторите, които след едно посещение в бара се настроиха шегаджийски, и Махрата, неспокойно, хипохондрично дребно човече с болен стомах, който понякога беше непреднамерено смешен, общият тон на разговора бе въздържан и обещаваше да бъде труден.
Но ето че минаха през сивия кипеж на Бискай, слънцето ги заля, небето и морето бяха сини, когато минаваха през проливите и заобикаляха югоизточния бряг на Испания, на път за Марсилия, където трябваше да вземат още стока. Започнаха корабните игри и Мъри бе подсетен от старши-помощника — един дълъг, източен, добродушен ирландец на име О’Нил, — че между другите задължения на корабния лекар е и тяхното организиране. Мъри взе хартия и молив и започна да обикаля пасажерите, отначало със страх от широкото общуване с хората, а след това, след известна предварителна самонагласа, не без успех. Официалното му положение правеше нещата по-лесни, отколкото си въобразяваше. Той не се нуждаеше да търси; той бе търсеният — да си корабен лекар очевидно ти придава известна тежест. Когато пристигнаха в Марсилия, списъкът на състезателите по шъфълбоурд9 и тенис на маса бе вече изпълнен и Мъри с гримаса започна да чува, че го наричат „нашият симпатичен млад доктор“.
В Марсилия го чакаше писмо от цели пет страници от Мери. Той го прочете с нетърпение в каютата си, като се усмихваше на дребните й новини, завладян от простия разказ, от всичко, което бе направила и от което лъхаше постоянната й загриженост за неговото здраве. Тя се надяваше, че болките му са престанали, че кашлицата му е намаляла и че се грижи за себе си. Изпращаше му цялата си любов. Скъпата Мери, колко му липсваше. В кабинета той и написа отговор; разказа й за цялата си дейност и успя да свари заминаващата поща, преди да затворят чувала. „Пиндари“ остана в пристанището не повече от 12 часа. Вече бе натоварен окончателно и дървените люкове бяха затворени, когато почти в последния момент (влакът от Париж беше закъснял), на борда се качиха трима нови пътници. Тъй като повечето от масите в салона бяха заети, те бяха настанени на масата на доктора, а имената им вписани в списъка на пасажерите: г. и г-жа Арнолд Холбрук, г-ца Холбрук. Мъри крадешком ги погледна, когато седнаха за обед.
Холбрук бе мъж на около шестдесет, нисък, но толкова набит, че сякаш се задушаваше, с червено, надупчено от шарка лице, отчасти покрито с къса прошарена брада и малки кръвясали, общителни очи. Той бе облечен в синкав костюм-конфекция, сива фланелена риза и влакнеста, кафявочервеникава вратовръзка. Неговата съпруга — малка, непретенциозна дребничка жена с нежна външност, напротив, бе облечена в тежки, модни дрехи и елегантно манто в черни оттенъци. При това влачеше дрехите си с мъка, като че ли я обременяваха и предпочиташе много по-семпло облекло. Мъри инстинктивно си я представи в стар, свободен копринен халат, заета с домакинските си задължения в добре подредена кухня. Освен това носеше толкова много бижута, че той погрешно ги сметна за фалшиви. Дъщерята не изглеждаше на повече
