— Три и една половинка. Момчето е непълнолетно.
Чиновникът погледна с опитното си око Уили.
— Четири цели билета — отсече той.
— Струва ми се, че поисках три и една половинка.
— Четири — каза чиновникът с уморен глас.
Избухна спор, в който Уолтър, макар и за малко, изпадна в ярост, и който завърши, когато Уили, запитан от чиновника, каза истинската си възраст, като по този начин се лиши от намалението. Лошо начало, мислеше си Мъри, като гледаше иронично как Уолтър обидено хвърля на гишето остатъка от парите.
Малкият параход с червено боядисан комин пристигна забързан надолу по течението покрай кея. Това беше „Люси Аштън“. Уолтър, на когото бе попреминало, обясняваше на Мъри, че всички кораби на Северното британско параходство носят имена на герои от шотландските романи, но изглеждаше разочарован, че не са взели „Кралица Александра“, новия двукоминов параход с турбина „Каледония“. Отсъствието на този параход увреждаше леко престижа на Уолтър.
Пасажерската стълба бе изкусно спусната, те се качиха на палубата и като се огледа, Уолтър избра места на кърмата. След това витлата заработиха и те отплуваха към открития тесен залив.
— Очарователно, нали? — промърмори успокоен Уолтър. Тръгваше на добре.
Но по реката беше хладно и след малко стана ясно, че мястото, което бе избрал, е неудобно.
— Не ти ли се струва, драги, че е малко ветровито от тази страна? — се осмели да каже Мери след няколко минути. С наведена глава срещу вятъра тя придържаше шапката си с ръка.
— Ни най-малко — отговори рязко Уолтър. — Искам да покажа на д-р Мъри всички местни забележителности. Оттук нищо не пречи на гледката.
Гледката, без друго съвсем открита, тъй като повечето от другите пътници бяха на завет в каютите, бе твърде хубава — може би най-хубавата от цяла Западна Шотландия. Но Уолтър, макар че щедро й отдаваше дължимото с цялата самонадеяност на истински чичероне, отделяше повече внимание на търговското значение на градовете, разположени покрай брега.
— Това оттатък е Скоури — посочваше той. — Процъфтяваща община. Миналата година прокараха нов газопровод. Седемстотин и шестдесет кубически метра капацитет. Това е то напредък. Сега градският съвет има нов проект за канализация. Баща ми познава кмета. А отсреща на другата страна е Порт Дорън. Забелязвате ли общинските сгради зад онази камбанария?
Ставаше им все по-студено. Дори Уили посиня и изчезна нанякъде, след като измрънка, че отива да разгледа машините. Но Уолтър продължаваше безжалостно. Какъв проклет досадник, мислеше Мъри седейки с опнати крака и с ръце в джобовете. Почти без да слуша, той наблюдаваше Мери, която макар и много мълчалива, от време на време по задължение казваше по някоя дума в подкрепа. Той забелязваше, че цялото й същество се променяше в присъствието на годеника й. Нейният блясък угасваше, целият й хумор изчезваше, ставаше сдържана, свита, съзнателно послушна, като добра ученичка в присъствие на учителя си. След като се оженеха, тя щеше да има дяволски живот с този човек, разсъждаваше той разсеяно — вятърът и монологът на Уолтър го правеха сънлив.
Най-сетне пресякоха река Килс, навлязоха в залива Геърси и завиха към пристана. След като потърсиха Уили, те го измъкнаха от топлото машинно отделение и слязоха на брега.
— Чудесно! — възкликна облекчено Мери.
Градът, популярен курорт, имаше привлекателен и процъфтяващ вид: цяла редица хубави магазини по брега и хотелите, които се издигаха отзад по обраслия с дървета хълм, а още по-нататък мочурищата и планината.
— Сега, на обед! — възкликна Уолтър с вид на човек, който си е наумил нещо.
— О, да — каза развеселена Мери. — Нека отидем в „Ланг“. Там е много удобно. — Тя имаше предвид един скромен, но обещаващ ресторант оттатък шосето.
— Драга моя — каза Уолтър, — не съм и сънувал да водя д-р Мъри в „Ланг“. Или пък тебе за такъв случай.
— Ние винаги ходим там, когато дойдем с татко — отбеляза строго Уили. — Там имат рядко хубави горещи баници с овнешко и лимонада „Комри“.
— Да, нека отидем, скъпи Уолтър.
Той вдигна облечената си в ръкавицата ръка за да я укроти, и спокойно произнесе своето piece de resistance на деня.
— Ще обядваме в „Гранд“.
— О, недей, Уолтър. Не в „Гранд“. Там е толкова… снобско… и… скъпо.
Уолтър хвърли интимна, поверителна усмивка на Мъри, като че искаше да каже: „Тези жени!“
— Той е най-хубавият — промърмори той. — Аз съм запазил предварително маса от канцеларията на баща ми.
Започнаха да изкачват хълма към „Гранд“, който се издигаше величествено високо над тях. Пътеката дълго се виеше през застланата с диви зюмбюли гора и на места бе изключително стръмна. От време на време между дърветата се мяркаха скъпи коли, които се изкачваха по главното шосе. Мъри схващаше, че изкачването, което Стодърт водеше като елен-мъжкар, беше уморително за Мери. За да й позволи да си отдъхне, той спря и набра малък букет от диви зюмбюли, които привърза със стрък изсъхнала трева и й ги подаде.
— Точно цвета на роклята ви — усмихна се той.
Най-сетне стигнаха на върха и Уолтър, запотен, дишайки тежко, ги отведе на широката тераса на хотела, където неколцина от посетителите седяха на слънце. При появяването на малката група изведнъж настана тишина; няколко любопитни погледи се втренчиха в тях, а някой се изсмя. Главният вход бе на противоположната страна на хотела и Уолтър бе малко затруднен в намирането на вратата на терасата. Но накрая, след известно лутане, те се озоваха в разкошно фоайе с мраморни колони и Стодърт, след като попита за пътя една внушителна фигура в униформа със златни лампази, ги поведе към ресторанта — огромно, смайващо нещо, украсено в бяло и златно, с огромни кристални свещници и голям, богат червен килим.
Беше абсурдно рано, едва бе минало 12, и макар че келнерите бяха на поста си, събрани на приказки около масата на обера, нямаше никой друг.
— Какво обичате, сър?
Оберкелнерът — дебел, с червеникаво лице, облечен в раирани панталони, бяло сако и папионка, се отдели и тръгна несигурно към тях.
— Обед за трима и едно дете — каза Стодърт.
— Оттук, моля.
Набитото му око ги бе оценило от пръв поглед: той се готвеше да ги отведе до едно отдалечено сепаре в дъното, когато Уолтър каза помпозно:
— Искам маса до прозореца. Запазил съм я на името на чиновник от градския съвет в Ардфилан.
Оберкелнерът се колебаеше: надушва бакшиш, саркастично си каза Мъри, но жестоко се лъже!
— До прозореца ли казахте, сър?
— Онази маса там.
— Съжалявам, сър. Онази маса е специално запазена за майор Линдзи от Локшил и неговата компания млади английски джентълмени.
— Тогава онази до нея.
— Това е масата на г. Мензис, сър. Постоянен клиент. Все пак, тъй като той рядко идва преди един и четвърт, а вие, без съмнение дотогава ще сте свършили… Ако желаете да я заемете…?
Седнаха на масата на г. Мензис. Листът бе даден на Уолтър. Менюто бе френско, но приготвено по английски маниер.
— „Потаж а ла Рен Александра“ — започна да го чете бавно поред, като в заключение отбеляза самодоволно: — Няма нищо по-добро от френската кухня, и при това 5 блюда.
Докато седяха усамотени, яденето бе поднесено бързо и с прикрито високомерие. Това бе отвратителен типичен „Грандхотелски“ обед, но под обикновения стандарт. Най-напред сервираха рядка жълтеникава супа, която се състоеше очевидно от брашно и възтопла вода; следваше парче риба с много кости, която сигурно бе пътувала от Абърдийн до Геърси по дългия път през Билингсгейт, факт, отчасти прикрит от
