Тя изправи леко глава и го погледна. После се усмихна ослепително и рече:
— А сега да вървим и да осъществим нашите планове.
Нейното леко изплъзване от предложението му го разтревожи.
Тя можеше да го има, без да плаща цената. Може би сега трябва да й покаже, че това няма да стане толкова просто и лесно, както си го представяше.
— Много добре. Кога?
— Какво кога, милорд? — тя се сепна.
— Кога ще си уредим нашата първа среща като любовници? И как? Мислили ли сте за това? Трябват уточнения. Въпросът е — къде? Не можем просто да наемем карета, която да ни разкарва из Лондон, докато се любим на седалките. Твърде неудобно е, а и не искам кочияшът да се досеща какво става вътре — заяви твърдо Лукас.
Нейното сепване премина в ужас.
— Аз мислех… Аз мислех, че вие ще се погрижите за тези малки подробности. Така е. Предположих, че вие знаете как да организирате тези неща, Лукас.
— Ни най-малко. Никога в живота си не съм имал романтична връзка с млада дама, която да е стигала до такава интимност. Разбирате ли, Виктория? Най-малкото за мъже, които считат себе си за джентълмени. Поставяте ме в неудобна ситуация.
Тя въздъхна.
— Леля Клео ме предупреди, че не си играя само с моята репутация, но също и с вашата.
— Наистина ли? — Лукас не бе учуден да чуе, че лейди Нетълшип е усетила накъде духа вятърът. Само не знаеше как точно Клео гледа на тези неща. — Лейди Нетълшип е изключителна жена. Очевидно тя не харесва играта с твоята репутация.
— Или вашата, Лукас. Разбирам, че не ви е лесно, има твърде много опасности. Не съм толкова заслепена, за да не осъзнавам това.
— Това говори добре за вашата интелигентност, Вики.
Тя захапа устната си и го изгледа с преценяващ поглед.
— Разбирам, че не е честно от моя страна да ви карам да го правите.
— Както казахте, никой не може да отрече, че има твърде много рискове.
Тя въздъхна, а въздишката й прозвуча някак си трагично.
— Вие сте напълно прав. Аз нямам право да излагам на опасност вашата репутация, а също и моята, нали? Може би ние просто ще забравим за този разговор.
— Моето предложение е алтернатива — започна внимателно Лукас.
Тя му стисна ръката, сякаш той бе добре дресирано кученце.
— Предложението ви за брак бе много мило, Лукас. Но се страхувам, че единствената истинска алтернатива за мен е да почакам още няколко години, докато се утвърдя като стара мома. Тогава вероятно никой няма да се загрижи, ако тръгна по стъпките на лейди Рикот. Простете ми, Лукас, съжалявам много, но винаги стигам до тази тема.
Тревога премина през цялото му тяло, когато разбра, че тя почти се отказа от връзката им. Още повече, че тя смяташе за единствена алтернатива да остане стара мома, вместо да се омъжи. Ако сега я остави, той няма да я има вече. Дори по-лошо, тя можеше да си намери някой друг мъж, който нямаше да се дразни и щеше да я остави да поема толкова рискове, колкото желае.
Лукас хвана брадичката й с два пръста.
— Виктория, ако романтичната връзка е това, което искате, за мен ще бъде чест да ви я дам.
Нейната усмивка бе толкова сияйна, а очите й блестяха с това, което се нарича женски триумф.
— В духа на научните изследвания, нали, милорд?
Някъде дълбоко в Лукас една камбана биеше предупредително, но твърде късно. Той разгледа прекрасното, жизнерадостно и самодоволно изражение по лицето на Виктория и осъзна, че току-що бе много добре изигран с един хитър ход.
— Винаги съм вярвал в ползата от научните изследвания — отвърна мрачно той.
— О, Лукас! Как да ви се отблагодаря? — тя обгърна с ръце врата му и се притисна силно в него. — Вие сте винаги толкова добър с мен.
Като ругаеше тихо, той все повече се оплиташе в примката на нейната очевидна прелест. Осъзнаваше, че ще му бъде много трудно да отказва каквото и да е от желанията на Виктория. За в бъдеще ще бъде добре да си спомня тази своя слабост.
Постепенно Лукас свали ръцете й от врата си, като й целуваше нослето.
— А сега, моя мила, по-добре е да си вървите у дома. Мисля, че чух шум на карета, която върви надолу по улицата.
— О, скъпи, това навярно е леля Клео. Трябва да тръгвам. — Тя се обърна бързо, а пелерината й се развяваше около нея. После се обърна с увереност в очите. — Внимавай с крака си, когато прескачаш оградата, Лукас. Притеснявам се за това катерене, то не е за теб.
— Склонен съм да се съглася — проклетият крак го болеше още от първото съприкосновение със стената. Сега трябваше отново да повтаря процедурата. — Аз гледам напред, към нощта, когато катеренето по тази стена няма да е необходимо. Лека нощ, Вики.
— Относно нашите планове за първата ни среща… — тя гледаше с тревога към вратата на оранжерията, понеже също чу шума от карета, който идваше от улицата.
— Не се притеснявай, Вики. Ще уредя всичко.
— Наистина?
Той замълча, докато се прехвърляше през оградата и погледна назад.
— Да, Вики. Това е моята работа, нали?
— Ще ми съобщиш, когато си готов и, надявам се, че по-скоро ще успееш да организираш всичко — извика с надежда Виктория.
— Повярвай ми, скъпа, ще бъдеш първата, която ще научи.
Той скочи от стената и тупна на алеята. Бедрото го болеше силно и той накуцваше повече от друг път, докато вървеше по обратния път към улицата, където го чакаше каретата. Така или иначе той трябва да сложи край на това катерене по стената.
Лукас излезе на улицата, но не видя никой. Прекоси я и се завъртя около пресечката. Вървеше много бързо и точно срещу мъжа с нож в ръката.
Разбойникът беше напълно изненадан от внезапния сблъсък. Очевидно се бе крил в сенките, докато дойде неговата жертва, и не бе чул приближаването на Лукас. Той реагира незабавно, като протегна напред острието, което държеше. Лукас се отдръпна, но падна на болния си крак. Като пренебрегна болката, той се опита да сграбчи ръката с ножа.
Мъжът изрева от ярост и изненада, когато Лукас се претърколи и го затегли здраво. Нападателят се облегна върху тухлената стена на тъмната къща на ъгъла на улицата, а ножът издрънка на паветата.
Лукас се претърколи още веднъж, изправи се и като се олюляваше, се подпря на стената. Силна болка обхвана левия му крак.
Разбойникът вече беше изчезнал в тъмнината, само стъпките му отекваха силно в нощта. Той не спря дори за да си вземе ножа.
— Ей — извика кочияшът, който най-после бе разбрал, че пътникът му е в опасност. — К’во става? Ранен ли сте, милорд?
— Не — отвърна Лукас и погледна скъпото си сако, след което изруга отново. Той го бе купил съвсем скоро, а ето, че сега трябваше да си взима ново.
— Някой разбойник е искал да ограби джентълмена — каза кочияшът, като се наведе да вземе ножа. — Гадно нещо. Човекът се е намирал на работа, нали?
— Да — отвърна Лукас, — но не съм съвсем сигурен каква точно работа е имал предвид.
— Улиците не са сигурни нито за хората, нито за зверовете — отбеляза кочияшът. — Добре го подредихте, милорд. Както гледам, накарахте го да литне. Вие сте научили тия работи в училището на джентълмена Джексън, нали?
— Не, научил съм тези неща по необходимост — Лукас тръгна към кочияша и спря дъха си, когато левият му крак се сви отново. Той си представи бутилката порто, която го чакаше в библиотеката. — Давай да се
