— Е, какво очаквате? — попита лорд Потбъри. — Лекарите от хирургичните училища в Единбург и Глазгоу трябва да имат какво да режат. Може ли да се обучат добри хирурзи, ако няма на какво да се упражняват. Тези, които изравят труповете, може да действат незаконно, но задоволяват една от нуждите на лекарите.
— Извинете ме — прошепна Виктория на своята леля, когато разговорът за движението на мъртвите тела започна да обсебва всички. — Смятам да си легна.
— Спи спокойно, скъпа — Клео стисна нежно нейната ръка. — Напомни ми сутринта да ти покажа прекрасната колекция бръмбари, които донесе лейди Уудбъри! Всичките тези екземпляри е събрала при последното си пътуване из Съсекс. Тя любезно се съгласи да ни ги остави за няколко дни, за да ги изучим.
— Ще ги видя непременно — каза Виктория с ентусиазъм. Една интересна колекция от насекоми бе почти толкова интригуваща, колкото ново растение от Китай или Америка. — Но сега наистина трябва да си легна.
— Лека нощ, скъпа. Не трябва да се преуморяваш, знаеш това.
Виктория напусна тъмната библиотека, премина през ярко осветения хол и тръгна по постланите с червена пътека стълби. Когато стигна площадката на стълбището, надигащото се у нея вълнение я бе обхванало изцяло.
— Свободна си — каза тя на своята прислужница, когато влезе в спалнята си, обзаведена в жълтозлатисто и бяло.
— Но, вашата любима рокля, мадам. Вие ще се нуждаете от помощ, за да я съблечете.
Виктория се усмихна с примирение, защото знаеше, че ще си докара куп въпроси, ако откажеше съдействие. Тя освободи прислужницата по възможно най-бързия начин и се върна към бездънния си гардероб.
Под купа от шалове тя извади чифт мъжки панталони, а под натрупаните одеяла — ботуши. Намери жакета, който бе скрила в големия дървен сандък, и започна да се приготвя.
Малко след това Виктория седеше пред огледалото и се оглеждаше критично. Тя бе събирала тези мъжки дрехи в продължение на седмици и сега за първи път виждаше всичко накуп.
Панталоните бяха натъкмени добре, като подчертаваха линията на нейните бедра и женските й извивки, но за това нямаше лек. С помощта на дългите краища на своето тъмносиньо сако и на тъмната нощ трябва да скрие най-очевидните белези на своята женственост. Най-после нейните гърди, които съвсем не бяха малки, се скриха под прекрасно изработената риза и жълтата жилетка. Когато Виктория сложи бобровата шапка върху късата си коса, тя бе наистина доволна от крайния ефект. Напълно бе убедена, че поне през нощта ще може да минава спокойно за младо конте. Преди всичко хората виждат това, което очакват да видят.
Тревогата отново се пробуди у нея и тя разбра, че не е толкова развълнувана от предстоящото посещение на карнавала, колкото от новата среща със Стоунвейл. Той трябва да е джентълмен или лейди Атертън и Берти Линдууд не би трябвало да го причисляват към своите приятели. Но една жена, при това наследница, не трябва да разчита много на мъжкото чувство за джентълменска чест. Тя беше научила този урок от втория си баща.
Също така Виктория знаеше, че тази нощ трябва да бъде достатъчно сигурна в себе си, за да успее да задържи положението в своите ръце. Тя се отпусна и бодра усмивка цъфна на устните й. Имаше твърде голям опит в контролирането на ситуациите, където са въвлечени мъже.
След един последен критичен поглед пред огледалото тя пресече тъмносиния килим и седна в облеченото с жълто кадифе кресло до прозореца. След малко ще може спокойно да напусне къщата.
Тази вечер нямаше да има време за тревоги относно безпокойството, което често я обземаше през дългите тъмни часове на нощта. Няма да се замисля над чувството за нещо опасно, което все още не е преминало. Няма да се разяжда от идеята за възможността от възкресяване на мъртъвци с електричество.
Най-хубавото от всичко бе, че е почти полунощ. С малко късмет ще бъде будна през по-голямата част от нощта. Така ще има по-малко време за сънищата от своето минало, от най-далечния ъгъл на съзнанието си, които отскоро все повече и повече нахлуваха в нейните нощи. Тя бе започнала да се страхува от кошмарите. Една тръпка премина през нея дори сега, когато разбута спомените от миналото си. Тя все още виждаше ножа в неговата ръка.
Съществуваше възможност тази вечер кошмарите да бъдат отблъснати. С малко щастие тя нямаше да бъде у дома преди зазоряване, а с дневните часове се справяше. Страхуваше се само от тъмнината.
Виктория се загледа в сенчестата градина и се зачуди какво ли ще си помисли Стоунвейл, когато я види облечена като мъж. Радостното очакване да види изумлението му бе достатъчно, за да разгони остатъците от ужаса, който все още се въртеше в дълбините на съзнанието й.
Лукас се облегна на мястото си в каретата и се намръщи на сенките по тъмната улица. Той не бе в добро настроение.
— Каква е тази глупост? Защо не вземем мис Хънтингтън от предното стълбище?
— Казах ви — запротестира Анабела Линдууд, — нейната леля е много разбран човек, но Виктория се страхува, че дори и тя може да има някои съмнения относно плановете ни за тази вечер.
— Радвам се, че има още някой освен мен, който може да се съмнява — изръмжа Лукас. Той се обърна към другия мъж в каретата: — Линдууд, смятам, че трябва да имаме няколко контролни места за среща в случай, че се изгубим в тъмнината.
— Прекрасна идея — бързо одобри Линдууд. Той бе много доволен, че има Лукас край себе си. — Вероятно трябва да накараме каретата да ни чака на някое място далеч от голямата тълпа.
Лукас кимна, като мислеше бързо. Ще бъде трудно да се маневрира с каретата близо до парка. По това време на нощта тълпите могат да бъдат многобройни и непредсказуеми.
— Кажи на твоя кочияш, че ако не ни намери на мястото, на което ще ни остави, да върви две преки по-надолу от градината и да чака до кръчмата, наречена „Ловджийски зъби“.
Линдууд кимна одобрително.
— Знам мястото, а и моят кочияш го знае. Още веднъж искам да ви кажа колко много ценя, че се присъединихте към нас тази вечер, Стоунвейл. Когато дамите вземат решение, няма мъж, който може да ги спре, нали?
— Остава да бъде проверено — отвърна Стоунвейл.
Анабела, облечена в стилна синя рокля за разходка, с подходящо синьо манто, се засмя:
— Ако мислите, че можете да спрете Виктория да прави това, което иска, то знайте, че има изненада за вас, милорд.
— Мис Хънтингтън често ли прибягва до тези трикове?
Анабела се засмя отново.
— Виктория не е глупава, уверявам ви. Това й е за първи път, но доста отдавна го е планирала.
— Изглежда, доста дълго време мис Хънтингтън е живяла неуправлявана от съпруг — заключи Лукас и погледна сърдито към Анабела, докато нейното кикотене не премина в открит смях. — Казах ли нещо смешно?
— Мис Хънтингтън възнамерява да върви до края на своя живот без такова управление — обясни Анабела.
— Разбирам, че се страхува, да не би да се омъжи заради своето богатство — каза внимателно Лукас. Той търсеше повече сведения, но не желаеше да задава много въпроси.
— Тя се страхува също и от брака — отговори Анабела, като престана да се смее. — Не е виждала нищо друго освен много тъжни примери на брачен живот в своето семейство и, разбира се, обстоятелството, че е непрекъснато преследвана толкова години заради своето богатство, я отклонява повече от всичко от семейния живот. Понякога се чудя не мисли ли тя погрешно. А какво е хубавото за жените в брака?
— Бела — прекъсна я рязко брат й, — не говори глупости и не си мисли да следваш мис Хънтингтън в своя живот. Мама ще изпадне в истерия. Ще бъда изцяло откровен — колкото и да е чаровна Виктория, ако нейната леля не бе толкова добра приятелка на мама, щях да си помисля дали да те пусна с нея. Помисли си само в какво положение съм тук, през нощта, единствено заради влиянието на тази жена върху теб. Колкото
