Дивото куче Казан

влияния бяха износили кожения нашийник, сложен на врата му от дните на робството във впряга, и той се скъса. Сенди се обърна и при втория скок зъбите на Казан потънаха в ръката му. С вик на изненада човекът падна и те се търкаляха по земята, а силният лай на големия Дейн проехтя като гръмотевично предупреждение, докато той дърпаше каиша си. При падането веригата на Казан се скъса. След миг той се намери на крака, готов за друга атака. И тогава настъпи промяната. Беше свободен. Нашийникът падна от врата му. Около него бяха гората, звездите, шепнещият вятър. Тук се намираха хората, а там — Сивата вълчица. Ушите му клепнаха. Бързо се обърна и като сянка се спусна в чудесния свободен свят.

На стотина ярда нещо го спря за момент. Не беше гласът на Дейн, а силното бум-бум- бум от автоматичния пистолет на дребния професор. И над този звук се издигна гласът на Сенди Мактригер в предсмъртен ужасен вик.

Глава двадесет и шестаПразен свят

Казан напредваше миля след миля. За известно време се чувстваше потиснат от смразяващата нотка на смъртта, достигнала до него от вика на Сенди Мактригер, и той се спусна през храсталака като сянка. Ушите му полегнаха. Влачеше опашка, а задникът му издаваше онзи особен дебнещ начин, по който вълкът и кучето се измъкват от опасността. После стигна равнината и спокойствието, милиардите звезди по ясното небе и свежият въздух, носещ със себе си духа на арктическата пустош, го накараха да застане нащрек и да търси. Движеше се срещу вятъра.

Някъде там, далече на югозапад, беше Сивата вълчица. За първи път от много седмици насам той седна на задните си лапи и нададе силен и трептящ вой, който отекна зловещо на много мили разстояние около него. Назад в гората големият Дейн го чу и изскимтя. Вдигнал глава от безжизненото тяло на Сенди Мактригер, дребният професор погледна с пребледняло напрегнато лице и се ослуша за повторен вой. Но инстинктът на Казан му подсказа, че отговор на първия му вик няма да последва и той бързо продължи, галопирайки, миля след миля като куче, следващо пътя, към дома на господаря си. Не се върна при езерото, нито се насочи към Ред Гоулд. Направо, както би следвал път, начертан от ръката на човек, той прекоси четиридесетте мили равнини, блата, гори и скалистия хребет между себе си и Макфарлейн. Тази нощ не извика отново Сивата вълчица. Разумът у него беше процес, предизвикан от навика, от опита, и тъй като Сивата вълчица го беше чакала много пъти, знаеше, че и сега ще го чака до пясъчната ивица.

Призори стигна реката на три мили от пясъчната ивица. Слънцето едва изгряваше, когато той застана на белия пясък. Тук слязоха със Сивата вълчица да пият вода. Огледа се за нея, уверен и очакващ, заскимтя нежно и размаха опашка. Започна да души за следите й. Но дъждовете бяха измили отпечатъците й от чистия пясък. Цял ден я търси покрай реката и в равнината. Отиде до мястото, където убиха последния си заек. Задуши из храстите край провесената отровна стръв. Отново и отново сядаше на задните си лапи и отпращаше своя зов към другарката си. И докато вършеше това, природата бавно изработваше в него онова чудо на дивия свят, наречено от племето крии „зов на духа“.

Както проникна в Сивата вълчица, така и сега този дух раздвижи кръвта на Казан. И със залязването на слънцето и падането на сенките на нощта вълкът все повече завиваше на югоизток. Целият му свят се състоеше от следи, по които беше тичал. Не знаеше, че отвъд тези места има живот. И в този свят, малък, според разбиранията му за нещата, се намираше Сивата вълчица. Не можеше да не я открие. В представите му светът се простираше от Макфарлейн по тясна пътека през гората и равнините до малката долина, от която го прогониха бобрите. Ако Сивата вълчица не беше тук, трябваше да бъде там. И той неуморно продължи диренето си.

Едва когато звездите на небето започнаха да гаснат и сивият ден отстъпи на нощта, изтощението и гладът го спряха. Уби заек и в продължение на часове след гощавката лежа до жертвата си и спа. Сетне продължи. На четвъртата нощ стигна малката долина между хребета и под звездите, по-бляскави в студената яснота на ранните есенни нощи, той тръгна по потока към стария им дом в тресавището. По светло стигна брега на бобровия вир, сега съвсем заградил хълмчето при поваленото дърво. Счупения зъб и другите бобри бяха променили много някогашния им дом и Казан стоя дълго ням и неподвижен на брега на бента, душейки въздуха, тежък от неприятната миризма на похитителите. Досега не падна духом. С болен крак, хлътнали хълбоци и измъчена глава, бавно обиколи тресавището. Търси я цял ден. Козината му увисна. Личеше си, че търси, както в отпуснатите му плещи, така и в местещия се поглед.

Сивата вълчица си беше отишла.

Природата бавно му натрапваше този факт. Сивата вълчица беше напуснала неговия свят и живота му. Обзе го такава самота и тъга, че гората изглеждаше чужда, а тишината в пустошта го потискаше и плашеше. Още веднъж кучето у него надделя над вълка. Със Сивата вълчица той притежаваше света на свободата. Без нея този свят беше толкова голям, чужд и празен, че го ужасяваше. Късно следобед стигна малка купчинка строшени мидени черупки на брега на потока. Подуши ги, тръгна си, върна се и отново ги подуши. Тук Сивата вълчица беше направила последната си гощавка в тресавището, преди да продължи на юг. Но оставената от нея миризма не беше толкова силна, че да насочи Казан, и за втори път той си тръгна. Тази нощ се мушна под някакъв дънер и рева, докато заспи. Късно през нощта в неспокойния си сън плачеше като дете. Ден след ден и нощ след нощ Казан оставаше да дебне в голямото тресавище, тъгувайки за единственото същество, което го измъкна от хаоса към светлината и изпълни неговия свят и което, отивайки си, беше отнело от този свят дори онези неща, които Сивата вълчица беше загубила със слепотата си.

Глава двадесет и седмаЗовът на Слънчевата скала

Един ден в златистата светлина на есенното слънце по течението на реката, която се виждаше високо от Слънчевата скала, дойдоха мъж, жена и дете в кануто си. Цивилизацията беше направила от хубавата Джоана това, което правеше с много други диви цветя, пренесени и присадени от сърцето на пустошта. Бузите й хлътнаха, сините й очи загубиха блясъка си. Тя кашляше и тогава мъжът я гледаше с любов и страх в очите. Но сега бавно започна да вижда промяната от деня, когато кануто им се насочи по потока към красивата долина, където се намираше техният дом, преди до тях да дойде зовът на далечния град. Той забеляза, че бузите й отново пламнаха, устните й поруменяха, а в очите й се появи огън на щастие и задоволство. Видял всичко това, той се засмя нежно и благослови горите. В кануто тя беше се наклонила с глава на рамото му, той спря да гребе, привлече я към себе си и прокара ръка през меката и златиста коса.

— Отново си щастлива, Джоана — засмя се той радостно. — Лекарите бяха прави. Ти си част от горите.

— Да, щастлива съм — прошепна тя. Изведнъж в гласа й прозвуча леко вълнение и тя посочи бялата пясъчна ивица, врязана в потока.

— Помниш ли? Сякаш са минали много години, откакто Казан ни напусна тук! Тя стоеше там на пясъка и го викаше. Спомняш ли си? — По устните на Джоана се появи лек трепет и тя добави: — Чудя се къде ли са отишли.

Намериха колибата, както я бяха оставили. Само червената северна лоза се виеше около нея, храсти и висока трева избуяваха до стените й. Там отново се оживи и ден след ден Джоанините бузи ставаха все по-червени и гласът й се изпълваше с предишната дива сладост на песента. Съпругът й изчисти пътеките по стария си ловен път, а Джоана и малката, която сега лудуваше и говореше, превърнаха колибата в дом. Една нощ мъжът се върна късно и когато той влезе, сините очи на Джоана светеха възбудено, а гласът й трепереше, докато го поздравяваше.

— Чу ли? — попита тя. — Чу ли зова?

Той кимна, галейки меката й коса.

— Бях на миля далеч от тресавището — каза той. — Чух го!

Джоана хвана ръцете му.

— Не беше Казан. Бих познала гласа му. Мисля, че беше на другия, напомня ми зова от онази сутрин при пясъчната ивица — на другарката му.

Мъжът мислеше. Джоана го докосна. Дишаше по-бързо.