Джуджето на Дядо Коледа

— Как кой — отвърна тя спокойно, сякаш периодът на нейното безмълвие никога не бе съществувал. — Джуджето на Дядо Коледа!

— Къде го видя? — скокнах от стола.

— Беше навън — обясни Вени. — Видях го през прозореца. Той ми почука. Същият си беше, както ми го описа. Мъничък, крехък, но нямаше вид на уплашен и беззащитен. Тъкмо обратното — беше засмян до ушите, весел.

— И ти говори с него?

— Е, разменихме някоя и друга дума. Бързаше, шейната и еленчетата зад него го чакаха. Но не забрави да ти прати специални поздрави.

Слисаните родители продължаваха да стърчат насред хола.

— Какво джудже? — попита безпомощно бащата. Доста неуместен въпрос.

— Надникнах в очите му — продължи Вени, без да обръща никакво внимание на удивените си родители. — И аз като тебе успях да видя приказния свят, откъдето идваше.

— Невероятно! — възкликна майката.

— И какво стана после? — продължих да любопитствам.

— После заваля снегът и го повика. Преди да се качи на шейната, ми подари звънче.

Вени разтвори топличката си длан. Върху нея кротко лежеше моето звънче — малко, сребърно, звънливо.

Наистина бе завалял сняг. Прибрах се пеша вкъщи — под танца на падащите снежинки, като непрекъснато си мислех за случилото се. Но най-много се питах как е могла Вени да вземе моето звънче!? Та тя никога не бе идвала у дома! Ами ако не беше моето, а някое друго, нейното? Забързах се, изкачих на един дъх стъпалата до таванската ми стая и се спуснах към прозореца. В дървената му рамка от години бе забит ръждив пирон. Окачено на него, там където си му беше мястото, висеше моето звънче! Беше си все така лъскаво, само халката му нещо бе започнала да потъмнява.

Грабнах телефона и трескаво набрах номера на Вени. Обади се майка й.

— Моето звънче е вкъщи! — рекох с разтреперан от вълнение глас.

— Мислех, че вие сте го подарили на дъщеря ми за Коледа! — възкликна майката. — Чуйте се с Вени, иска да говори с вас.

— Вени, моето звънче е вкъщи! — усещах, че ме обзема някакво странно чувство на безпомощност.

— Разбира се — отвърна детето. — Ей, ти да не си си помислил, че съм ти го свила?

— Глупости! — излъгах най-нагло. — Но ти… откъде го взе това звънче?

— Нали ти казах! Подари ми го твоят приятел, Джуджето на Дядо Коледа.

Замълчах, седнах на най-близкия и единствен стол в моето жилище и се замислих. Трябваше ми мъничко време, за да осмисля станалото. В телефонната слушалка се чуваше дишането на Вени, сякаш усещах дъха й. Явно и тя си мислеше за нещо свое. Неочаквано гласът й прозвуча тихо в ухото ми:

— Ще ме научиш ли да плувам? — попита тя.

— Вече те научих — отвърнах.

— Не в това, в другото море, сред хората — промълви глухо Вени.

— Ще те науча — рекох. — Обещавам!

— Честита Коледа! — изчурулика радостно телефонната слушалка.

— Честита Коледа! — отвърнах аз, а някъде тихичко звънна звънче.

,

Информация за текста

© Петър Кърджилов

Сканиране: З. Петков, 2010

Разпознаване и редакция: moosehead, 2010

Издание:

сп. „Върколак“, бр. 4/1997 г.

ИК „Ерато“, 1997

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/15861]

Последна редакция: 2010-04-09 10:00:00