Условията обаче не станаха по-добри, а, напротив, влошиха се. Така че пак дойде ред да се продават елени. Сега вече и чичо Шаму не се дърпаше, защото и неговото семейство чувстваше икономическата криза, и то доста често. По-скоро се чудеше на това, че Щауб не само живее добре, ами купи и 18 декара земя.
От какви пари? От тая заплата ли? Не може да бъде.
Щауб отговаряше:
— По-големият брат на жена ми почина. От него наследихме.
След това — понеже елените тук-там вече ревяха — попита с уважение:
— Господин главен лесничей, моля да не ви обижда въпросът ми, тази година дали ще дойде швейцарският директор, оня, който беше тук миналата година?
В джоба на чичо Шаму вече лежеше писмото, в което господин Майер пишеше, че е готов и тази година да купи четири елена, само би желал да получи отговор на това, дали още е там горският по име Щауб и дали ще може пак той да го съпровожда, защото би му било неприятно да се запознава с нов човек, след като този вече знае всичките му навици.
— Хм — каза чичо Шаму с безразличен глас, но наблюдавайки с ъгъла на очите си Щауб, — онзи господин Майер ли? Възможно е да дойде. Не зная. Но защо питаш?
— Само защото ми даде много добър бакшиш. И сега би било добре, при тия времена… Вече съм му избрал и елени… Четири. Два дванадесетака, един четиринадесетак и един чудесен шестнадесетак. Само дано не отиде на друго място…
— Ами откъде знаеш, че тази година иска да убие четири.
— Лани казваше, че при същите условия би убил още четири, ако дойде пак…
През главата на чичо Шаму премина една мисъл, но той я отхвърли.
Глупости! Та това е невъзможно. Не би имало никакъв смисъл. И без друго… Сигурно момчето е много умело и господин Майер си мисли, че друг не би могъл да му покаже такива силни елени… Макар че нали тоя проклетник каза и миналата година, че господин Майер сам си избирал елените… Хм?… Тук нещо не е наред.
На глас обаче каза само това:
— Ами възможно е да дойде и тази година… Още не зная.
Колкото повече размишляваше върху нещата, толкова повече се убеждаваше, че няма никакъв повод за съмнение. И изобщо за какво може да става дума тук? Та не се е случило нищо извънредно или неразрешено. Господин Майер си купи три елена, избра си ги и си ги уби. Имаше право на това! Ако Щауб се е старал около него, то добре е направил. Ако е получил достойно възнаграждение, то против това никой не можеше да каже нищо.
— Само тая мръсна завист говори в мен — се терзаеше старецът, — тая мръсна ловджийска завист, която съм мразил през целия си живот!
Господин Майер пристигна и за една седмица уби елените си, този път наистина четири, два от които с капитални трофеи, и с тях си замина, като каза, че в бъдеще ще дойде пак. Щауб го изпрати на гарата, от това обаче едва не стана беля, защото се завърна у дома чак след три дни в доста плачевно състояние, за което чичо Шаму искаше да му се кара, но се задоволи само с това да попита:
— Къде по дяволите беше, кучи сине?
— Малко бакшиш получих от господин директора, след това реших да изпия една чаша вино… Но станаха повече…
— Глупак! Всичко ли пропи, а? Защо ти трябваше? Сега, излиза, че напразно си работил, виждаш ли?
— Покорно докладвам на господина главния лесничей, че не всичките… Само шейсет крони.
— Само шейсет? Та колко си получил, че си изпил толкова много от тях…
Щауб се поколеба, потърка краката си в пода, след това отговори:
— Петдесет.
— Е, виждаш ли? За петдесет крони би могъл да си купиш едно прасенце, което след това да угоиш. Сега вече можеш да се простиш с тая работа.
Тук чичо Шаму излезе прав, защото Щауб наистина не купи прасенце, но за сметка на това купи две крави. А през пролетта започна да строи в двора си.
Построи къща, а до нея обор.
Чичо Шаму веднъж го заговори:
— Ей, Щауб! Да не би пак да е умрял някой роднина на жена ти, а? Или може би си убил и ограбил някой евреин?
— Не, господин главен лесничей. Покорно докладвам: сега умря моята леля, та от нея наследихме.
Чичо Шаму си каза: „Защо пък да не умре и лелята на Щауб, както на всички други? Доколкото зная, лелите на горските не са безсмъртни. Наистина не виждам нищо за чудене в цялата работа.“
Независимо от това все пак нещо го човъркаше отвътре и той започна да се интересува при адвоката, в резултат на което разбра, че Щауб не е наследявал нищо нито тази, нито миналата година. Чичо Шаму побледня. Значи все пак е швейцарецът? Той ли е дал толкова много пари на Щауб? Но защо?
По едно време си помисли да накара Щауб да си признае всичко, но след това реши друго. Ще изчака господин Майер да дойде. Той пак се беше обадил и щом получи телеграфен отговор, че елените вече реват, веднага пристигна.
Сега имаше по-малко време. Този път купи само три елена, но каза, че ако убие трите по-бързо и му остане още малко време, ще убие и четвърти.
— Е, до утре сутринта! — му каза чичо Шаму. — Донякъде и аз ще ви изпратя, защото имам работа нататък… Но няма да преча на удоволствието ви, не се безпокойте за нищо.
На следващия ден чичо Шаму преживя най-вълнуващото си ловно приключение. През цялото време си мислеше само това, как още като млад горски преследваше бракониерите: отпред ревящия елен, след него бракониера, когото искаше да хване на местопрестъплението, и по неговите следи той, полуловец- полудивеч, който трябваше да се страхува да не би напълненото за дивеч оръжие да стреля срещу него.
Защото и сега положението беше такова. Започна се с това, че при подножието на Копас Берц се сбогува с господин Майер, след което тръгна към долината Кьовечеш. Направи обаче само няколко крачки и след това неочаквано се обърна и започна да следи Майер и Щауб с внимателна и безшумна походка на дива котка. Наистина доста се умори от навеждането и клякането, от криенето между дърветата, докато ловците след двучасово ходене успяха да се приближат на разстояние един изстрел от ревящия елен, а той да се приближи до тях. Но ненапразно беше изминал този тежък и съвсем не безопасен път, защото видя онова, което искаше да види — как господин Майер убива елен.
Да, наистина беше странно. Поне за такъв ловец, който е платил хиляда пенгьо за това развлечение и отгоре на всичко е пътувал от Берн дотук. Защото можеше спокойно да си остане у дома. Господин Майер имаше толкова общо с убиването на елена, колкото и с ланския сняг — елена уби не той, а Щауб. Господин Майер дори не повдигна пушката си, само със затаен дъх гледаше как се приготвя Щауб за изстрела „по селски“, как насочва оръжието към огромното животно и как улучва „царското“ му сърце с бракониерска безпощадност.
Чичо Шаму проследи цялото действие с бинокъл. Видя и това, как господин Майер бърка в джоба си и дава на Щауб голяма пачка пари. Как може да има такива хора, които дават хиляда пенгьо за един елен, убит от друг човек, и единственото удоволствие, което получават от това, е да лъжат у дома си, пред приятелите си, че… Не! Това е невероятно и толкова смешно, че дори не можеш да се развличаш от него, а трябва само да се отвращаваш.
Старият лесничей сърдито се обърна на токовете си и бързо тръгна към къщи. У дома каза, че срочно трябва да замине за града, и повери делата си на своя заместник-стажант.
— Кога ще се върнете? — запита стажантът. — Утре ли?
— Не, утре не! Ще говорим по телефона.
Едва дочака колата да тръгне, непрекъснато се оглеждаше към гората, страхувайки се, че швейцарецът ще се върне и ще го свари, а чувстваше, че не би могъл повече да го гледа в очите, така силно се срамуваше вместо него.
