След още десетина минути Козела почука и отвори вратата.
Завари я облечена в черен тоалет — красива и изящна като негатив на покойната лейди Даяна. Стоеше пред огледалото, загледана в образа си, и плачеше без глас.
— Случило ли се е нещо? — шокиран каза той. Преглъщайки сълзите си, Флора попита:
— Аз ли съм в огледалото?
Трета глава
Навремето Козела беше прочел по задължение „Един ден на Иван Денисович“ от Александър Солженицин. Тогава комунистическото МВР преследваше последователите на съветския дисидент. Офицерите от Държавна сигурност бяха длъжни да знаят какъв писател инкриминират. Книгата го порази и не само че авторът не стана негов идеологически враг, напротив, Козела му повярва напълно. Успя с цената на невероятни усилия да се снабди и прочете и останалите му книги, които не бяха преведени на български. Руските оригинали се издаваха в Мюнхен, Цюрих и Лондон и доставянето им беше и трудно, и рисковано. Козела беше ченге, член на БКП и страж на болшевишката идеология без грам доверие в „светлото бъдеще“, обещавано от Ленин и еврейската му банда, прилагано от Сталин, Хрушчов и Брежнев в Съюза и от Димитров, Червенков и Живков в България. Книгите на Солженицин бяха бляскава литература, а самият той — второто правителство на „Империята на злото“, както Роналд Рейгън нарече СССР в прилив на презрение. Когато животът го превърна в наемен убиец на силови групировки и на руско-еврейските „Нева“ и „Братята на Йехова“ и му се наложи да ликвидира чеченски воини, в съзнанието му се загнезди един пасаж от „Архипелаг ГУЛАГ“. Солженицин описваше лагеристи в единайсет годишното си скитане от затвор на затвор, но отделяше специално внимание на чеченците. Козела не помнеше точните думи, но смисъла никога нямаше да забрави. Съветският съюз се състоеше от няколко десетки етноса. Между тях имаше горди, честни, смели, презиращи смъртта, нетърпящи подчинение, жестоки до канибализъм, хищни като пирани, с праг на болка по-нисък от питбул, с експлозивна ярост на вулкан, с издръжливост на камила, но всичко взето заедно притежаваха единствено чеченците и по тази причина вселяваха и респект, и ужас. Козела беше избил десетки кавказци било лично, било в съучастие, или като командващ наказателни акции, но все още не му се беше случвало да застава очи в очи срещу някой от тях…
Тази нощ, във връхлетения от снежна буря Крит, щеше да му се случи.
Вадим Кан не беше братовчед, а племенник на Шамил Басаев, но това не го правеше по-малко опасен.
Триста души е банда, мафия. Но триста хиляди мотивирани и обучени престъпници — страшна войска. Чеченците бяха повече. Само тук, на острова, под командването на Вадим Кан — наречен още Шейха на Икерия — бяха наистина около триста, разквартирувани в източните турски квартали на Мегало Кастро.
Иван Милетиев вече пети ден дебнеше във фоайето на хотел „Кандия“ и все не намираше подход към жертвата. Шейхът беше бивш борец, масивен, но строен, татуиран по цялата глава — врат, гърло, уши, скалп. Козела умееше да разчита затворническите сигнали, изрисувани умело и многоцветно. Докато беше ченге,
беше разпитвал безброй съветски пандизчии. И днес с един поглед разпознаваше крадеца, наемния убиец, дневния от нощния грабител, както и чиновете им в подземната субординация. Вадим Кан беше много повече, той беше „вор в законе“, а над такива като него беше само небето. Типичен азиатски простак- табиетлия, чеченецът носеше по себе си поне килограм злато, маркова сбирщина от взаимно изключващи се дрехи, но държеше охраната си униформена като масони и със задължителните черни очила, които не сваляха ни в дъжд и сняг, ни нощем в полутъмния бар.
Козела беше в Крит без легенда. Чеченците бяха проверили данните му на рецепцията, а за тях турист означаваше само беглец от закона. Не им се навираше в очи. Ядеше сам в ресторанта, пиеше сам в бара и многократно пред погледите им беше отказвал услугите на проститутките. Дискретен мъж около петдесетте, който полага усилия да е незабележим и очаква от гостите на хотела да не се натрапват. Българин — безопасен и безинтересен. Козела не искаше повече. Вадим Кан сам щеше да му покаже подстъпите към смъртта си.
Чеченците бяха на тръни, нервни и на бойна нога, но причината не беше той. В Крит действаха „Нева“, „Братята на Йехова“ и ФСБ (бившето КГБ), а те бяха истинските врагове на кавказките разбойници.
На 17 януари времето рязко се промени. В малките часове на нощта вятърът задуха от Сахара, бурята утихна, снегът се стопи за минути, рукна дъжд и преваля, сутринта грееше слънце и до обяд подсуши Мегало Кастро.
Козела излезе от хотела и тръгна да скита из града. Западните земи на острова бяха римско- византийската част, източните — отоманската, в кръг около столицата — новото строителство. Взе такси и слезе в християнската част. Пи кафе в някакъв пъб, но когато излезе и стъпи на каменния паваж, погледът му попадна на оградата срещу него. Върху велпапе с червени букви пишеше на гръцки и английски: „For sale“.2
Дълго гледа обявата, после прекоси улицата и застана срещу портата. Не знаеше защо го прави, но натисна бравата и влезе в двора. Градината беше огромна, обрасла като джунгла, неподдържана десетилетия. Тръгна по мраморна пътека между два реда пресъхнали фонтани под арка от кипариси и внезапно застана срещу червена двуетажна къща, опасана с три реда огромни, кичести кедри. Градината свършваше в отвесна бяла скала на юг, с триметрови каменни зидове на изток и запад. Единствено входната врата беше от ковано желязо, но оттук не се виждаше. Общата площ беше около два декара, на око, а двата етажа без верандите — към петстотин квадратни метра.
— Ало! — извика Козела. Гласът му беше глух, прегракнал, възбуден. — !з апуЬоо!у пеге?3
След третото изкрещяване се появи пазачът.
В четири следобед беше купил къщата и наел фирма от Дрезден за ремонта й. С нотариалния акт в джоба Козела влезе в хотел „Кандия“. Не на Карибите, в Крит беше хвърлил котва, но в крайна сметка нищо сигурно нямаше на тоя ебан свят. И от Мегало Кастро можеха да го изхвърлят. Сделката беше изповядана на името на молдовската гражданка госпожа Флора Марин.
Какви идиотщини се Въртят в главата ти, Козел? Или очакваш благодарност от някого… Или за нещо? Харчиш чужди и кървави пари. Ще се изненадаш ли, ако се потвърди известната максима… „Лесните пари от въздуха идват, в джендема се връщат“…
Иззвъня джиесемът. Беше Константин Дарделев. Обаждаше се от Букурещ. Не знаеше какво да предприеме. Малкият беше с него, но за връщане в София не можеше да става и дума. Козела му каза да чака и влезе в дневния бар на хотела.
Алкалай не отговаряше на спейсфона си. Но един час по-късно той го потърси. Летеше от Петербург за Москва.
— Къде си, Козел?
— В един бар, както винаги. Имам нужда от помощ, Морис!
— Пари?
— Не, за Бога!
Козела му разказа подробностите и продиктува номера на Перо Пора. Разбира се, заработи старата схема „услуга за услуга“. Срещу скромната сума от петдесет хиляди долара сабри поиска главата на руското военноморско аташе.
Веднага набра Дарделев. Заповяда му да чака хората на Алкалай, да им предаде Осип, синът на Флора, и да лети за Варна. Щеше да спечели двайсет хиляди долара срещу екзекуцията на капитан трети ранг Пьотр Балто, къртица на измайловската мафия за цяла България. Това можеше да означава само, че за първи път след смъртта на Нерон Вълка „Нева“ съсредоточаваше интересите си на черноморското крайбрежие. Ако днес островите из Егейско море бяха пълни с банди от бившия Съветски съюз, причината беше вълчата хватка на Велин Изов, известен като Нерон — бандит, но патриот, който избиваше руснаците афганци като яребици из курортите на България… Било каквото било!
Ебал съм му майката на тоя скот… Сега имам друга работа.
Вадим Кан беше в бара. Заобиколен от охрана, чеченецът пиеше вино в компанията на три хотелски курви. В ранния следобед те бяха единствените посетители.
