Катрин Каултър
Тайната на Валантайн
ПЪРВА ГЛАВА
Близо до Балтимор, Мериланд
Март, 1822
Финален етап от конните надбягвания на окръга. Събота, последна обиколка, разстояние — половин миля.
Щеше да загуби. А така не му се искаше да губи, по дяволите! Още повече пък от Джеси Уорфийлд, тая противна хлапачка. Усещаше Риалто точно зад гърба си — копитата му биеха решително и отмерено по черната пръст, беше изопнал глава напред, с твърди и издути мускули. Той погледна през лявото си рамо. Риалто се приближаваше по-бързо дори от мъж, който се е втурнал да се измъква от спалнята на любовницата си, преди съпругът й да е успял да отвори вратата. Проклетият петгодишен жребец беше по- издръжлив дори от енергичен съпруг с четири капризни съпруги.
Джеймс се изопна докрай напред и притисна лицето си колкото се можеше по-плътно до ухото на Тинпин. Всеки път той говореше на конете си преди и по време на състезание, за да прецени настроението им. Добродушният Тинпин винаги на драго сърце приемаше Джеймс. Тинпин, както повечето от спортните му коне, беше страстен състезател, а и с благородна душа. Конят искаше да победят точно толкова, колкото и самият Джеймс. Единственият случай, при който отклониха мисълта му от победата, беше един жокей, забол камшика си за езда в хълбока му. Тогава Джеймс насмалко не уби оня проклет тип, а междувременно загуби и състезанието.
Джеймс усещаше под себе си тежкото дишане на Тинпин. Конят беше по-добре трениран за спринтове на четвърт миля, отколкото на половин миля, поради което тук превъзходството беше на страната на Риалто. Тинпин едва за втори път участваше в пробег от половин миля. Джеймс го срита в хълбоците, като непрекъснато му повтаряше, че ще успее, че ще удържи преднината си пред този жалък, кафеникав никаквец, че може да стъпче в прахта Риалто, който при това беше кръстен на някакъв тъп венециански мост. Точно сега беше моментът да напрегне силите си, после щеше да бъде вече твърде късно. Джеймс обеща на Тинпин допълнителна кофа с овес и глътка шампанско във водата му. Конят с последни сили се втурна напред, но това се оказа недостатъчно.
Загуби, и то само с една дължина. Хълбоците на Тинпин се повдигаха учестено, той пъхтеше тежко, а шията му беше цялата в пяна. Джеймс поведе коня встрани, под освиркванията и одобрителните възгласи на тълпата. Потупа успокоително мокрия врат на Тинпин и му каза, че е бил смел боец, че сигурно е щял да спечели, ако не го беше яздил той. И може би победата наистина щеше да бъде тяхна, по дяволите! Джеймс си беше спечелил славата на истински магьосник спрямо конете. Някои твърдяха, че почти сам докарвал конете си до финала. Е, да, но този ден не можа да докара никой кон доникъде.
Всъщност той не финишира дори втори след Риалто. Остана на трето място след един друг дорест чистокръвен жребец от Уорфийлд Стейбълс — четиригодишен, на име Пърл Дайвър1, който в последния момент се промъкна покрай Тинпин, первайки с опашката си крака на Джеймс.
Тинпин поначало не беше много издръжлив, но пък тук ставаше дума за спринт само от половин миля и издръжливостта не трябваше да има кой знае какво значение. Всъщност в случая решаващо се оказа свръхтеглото на Джеймс. С по-лек ездач на гърба си Тинпин сигурно щеше да победи. Ездачът му ругаеше и удряше ботушите си с камшика за езда.
— Хей, Джеймс, заради тебе загубих десет долара, да те вземат мътните дано!
С приведена глава Джеймс поведе Тинпин обратно към момчето, което се грижеше за него в конюшнята. Той се отърси от мрачното си настроение и се усмихна на своя зет, Джифорд Попълтън, който крачеше към него като цивилизован бик — нисък, як, но без грам тлъстина по тялото си. Харесваше Джиф и предната година беше одобрил неговото желание да се ожени за сестра му, Ърсюла.
— Ти поне можеш да си го позволиш, Джиф — извика той в отговор.
— Мога, но не е там работата. — Джиф закрачи до него с широки, мързеливи крачки. — Ти се постара, Джеймс, обаче си адски едър за жокей. Другите жокей са с по двайсет и пет килограма по-леки от тебе. А двайсетина и повечко килца отгоре вече доста променят нещата.
— Брей да му се не види, Джиф, ама ти си бил направо страхотен! — възкликна Джеймс и се престори на истински възхитен. — А пък аз да не знам. Все си въобразявах, че само един специалист може да се досети за това.
— Е, аз поназнайвам доста нещица. — Джиф му се ухили насреща. — По дяволите, изобщо нямаше да заложа на тебе, ако Ърсюла не ми беше надула главата да го направя.
— Оная хлапачка е по-лека даже и от останалите — каза Джеймс.
— Оная хлапачка ли? А, Джеси Уорфийлд. Да, вярно. Много лошо, че горкичкият Редкоут си счупи крака при второто състезание. Това се казва истински жокей. Доста добре си го обучил. Колко тежи? Четирийсет и пет кила?
— Четиридесет, с мокри дрехи. Знаеш ли как си счупи крака? Един друг жокей го блъсна в дърво.
— Мъчно ми стана, като го видях. Знаеш ли, Джеймс, трябва да се въведат някакви правила в надбягванията. Всички тия осакатявания са направо абсурдни. Четох за някакво надбягване във Вирджиния, където конят фаворит бил отровен предната нощ.
— Може и да е абсурдно — каза Джеймс, — понякога може да е дори опасно, но е забавно, Джиф. Не ги мисли тия работи. По-добре внимавай на кого залагаш.
— Чунким пък тебе много ти пука на кого залагам. Хей, Ослоу, как я караш?
Ослоу Пени беше началникът в конефермата на Джеймс. В състезателни дни обаче се превръщаше в главен конегледач и следеше как се грижат за всички коне, които щяха да участват в надбягванията за деня.
Той беше „говореща история на два крака“, или поне така го наричаше Джеймс. Всъщност и Мериландският жокейски клуб вече започваше да се съгласява с него. Ослоу знаеше цялото родословие или поне бащата на всеки кон, който препускаше между Южна Каролина и Ню Йорк. Знаеше също и всички разплодни жребци в момента, всички кобили-майки, както и потомството на всеки състезателен кон в Америка и Британия.
Мърморейки нещо под носа си, Ослоу се приближи към тях и внимателно измъкна поводите на Тинпин от ръката на Джеймс. Той беше кривокрак, кокалест и имаше най-яките ръце, които Джеймс някога беше виждал. Лицето му беше сурово, потъмняло, набръчкано, а от кафявите му очи се излъчваше толкова много ум, колкото от ръцете му — сила.
С примижали очи срещу яркото следобедно слънце той погледна Джифорд в лицето.
— Добър ден, сър. Карам я така добре, както Лили Лу миналата седмица на състезанията за майсторски клас във Вирджиния. Във всеки случай, по-добре от господин Джеймс. Ей, юнак, ами ти как си? Запъхтян си, нали? Е, направи, каквото можа. Справи се доста по-добре от Дуър Кег, онова кривокрако животинче, което старият Уигинс все още тормози да се състезава. По дяволите, толкова е зле горкото, че дори не помня кой беше баща му.
— Ти за господин Джеймс ли заложи, Ослоу?
— Как ли пък не — каза Ослоу, като галеше врата на Тинпин с жилестата си ръка. — Щях да заложа на Тинпин, ако го яздеше Редкоут, горкото момче, а не господин Джеймс. Той е наедрял прекалено много, също като Малката Нел, която преди четири години толкова се беше надула от преяждане, че едва се дотътри до финиша на надбягванията „Дики Рейсиз“ в Северна Каролина.
Джифорд се разсмя:
— Мислиш ли, че аз щях да се справя по-добре от господин Джеймс?
Ослоу се изплю точно зад лявата плешка на Тинпин:
— Не и с тия две непохватни ръце, дето ги имате, господин Попълтън. Съжалявам, сър, но от господин Джеймс, от върховете на неговите пръсти направо се прелива някаква магия в конете.
— Благодаря ти за хубавите думи, Ослоу — каза Джеймс. — Е, Джифорд, хайде сега да идем да видим Ърсюла. Предполагам, не си довел и майка ни, нали? — Той потупа Тинпин по врата и тръгна.
— Слава Богу, не. Тя се опита да разубеди Ърсюла да не идва в това място на безбожници.
