Гленда се усмихна, прекоси стаята и седна в малкия стол и ред писалището.
— Естествено, че татко ще направи нещо за теб. Ти си призов жокей вече толкова време. Да, той ще се погрижи да не останеш без нищо. — Тъй като Джеси си замълча, Гленда продължи: — Аз самата ще ти дам достатъчно пари, за да стигнеш до Ню Йорк. Това са всичките ми спестявания, но с удоволствие ще се лиша от тях. Става дума за триста долара.
— Доста солидна сумичка. — Самата Джеси си беше спестила почти хиляда долара, започвайки още от дребните монети, които й подхвърляха, когато беше едва проходило момиченце.
— Да, но мисля, че ти заслужаваш тази сума. Няма да ми се досвиди да ти я дам, ако това те притеснява. Не, Джеси, можеш да вземеш тези пари. Сигурна съм, че всичко ще се нареди добре за теб. Имам даже две рокли, с които можеш да пътуваш до Ню Йорк. Аз дори съобщих на леля Дороти, че отиваш при нея. Естествено, написах писмото от името на мама. Нали разбираш, че всичко е само за твое добро, Джеси?
— Значи триста долара?
— Да, и две рокли.
— Две от най-хубавите ти нови рокли, или просто две рокли отпреди три години поне?
— Е, добре де, добре. Ще ти дам една от най-хубавите си нови рокли и три от по-старите.
— Искам също и онази твоята лимоненожълта пелерина с кадифените райета.
— Но това си е истински обир!
— Мнението ти си е твоя работа, Гленда.
— Заклеваш ли се, че ще заминеш?
Джеси погледна навън към розовата градина, която беше блестящо доказателство за способността на майка й винаги да открива най-добрия градинар в областта. Скоро въздухът щеше да се изпълни с аромата на рози. Но тя нямаше да бъде тук, за да вдъхне уханието на тези невероятни бели цветове. Но какво значение имаха за нея сега тези проклети рози?
— Заклевам се — каза тя.
Джеймс отиде на църква. Той редовно посещаваше богослуженията. А и майка му изпитваше голямо удоволствие да бъде придружавана от него. Освен това той много обичаше пастора, Уинзи Йелът. Според Уинзи французите бяха най-големите безбожници. Той подкрепяше всяко свое твърдение с безкрайно духовити цитати от Волтер — един от най-заклетите атеисти. Джеймс обикновено губеше в споровете с него, защото непрекъснато се смееше с глас на ужасното френско произношение на Уинзи, когато му цитираше Волтер.
Тази сутрин беше облачно. „Нищо ново“, мислеше той, докато помагаше на майка си да слезе от каретата. Неволно се огледа за семейство Уорфийлд. Видя ги на обичайните им места на петия ред. „Забележи само, Уинзи не е прекалено близо до нас, за да ни пречи да си подрямваме — беше му доверил веднъж Оливър, — а и ние сме достатъчно далеч, за да не му даваме възможност персонално да ни чете морал.“
Джеси я нямаше на обичайното й място. Той се смръщи, обикаляйки с поглед хората по другите църковни пейки. Искаше му се да не мисли за това, но не можеше. Тя не беше тук, защото майка й знаеше, че всички ще я отбягват, като белязана. Затова я бяха оставили у дома. Усещаше как в душата му се надига гняв. На него му се усмихваха, заговаряха го, питаха го за здравето му, за конете и за „Маратон“. Джеси обаче щеше да понесе тежестта на всичко случило се в близките дни.
С нетърпение чакаше Уинзи да свърши с проповедите си — тази неделя темата беше свързана с робството. Неотдавна Балтимор бе гласувал закон, според който никой щат за в бъдеще нямаше право да допуска съществуването на робство. Джеймс с радост беше подкрепил това решение.
Не знаеше какво ще направи за Джеси, но трябваше да измисли нещо. Когато накрая службата свърши, той вдигна глава и видя, че Гленда го зяпаше право… там.
Чак в неделя вечерта той разбра, че Джеси беше заминала за Ню Йорк при тяхната леля Дороти. Гленда вече бе успяла да разтръби на всички. Джеймс, който беше чувал Джеси още на четиринадесетгодишната си възраст да шушне разни истории за леля си Дороти, се почувства като най- големия негодник на света.
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Май, 1822
„Чейс парк“, домът на Уиндам близо до Дарлингтън, Йоркшир, Англия
— Боже мой!
Маркъс Уиндам VIII, граф Чейс, погледна към своя иконом, Сампсън, който беше успял така безшумно да прекоси десетметровия дъбов под, че той не беше чул дори едно поскърцване.
— Пак успя да го направиш, мътните да те вземат дано! Как постигаш това, Сампсън?
— Не ви разбрах, милорд?
— Няма значение. Някой ден ушите ми ще се научат да долавят и твоите стъпки. Добре поне, че се научих да заключвам вратата, когато аз и дукесата сме увлечени в… е, няма значение. Какво искаш?
— Дошла е някаква странна млада персона, милорд. Искам да кажа, не че самата персона е странна, ами че просто става дума за човек, когото не съм виждал никога преди. Тя моли да говори с вас. Дойде направо и пред главния портал и почука да й отворим. Изглеждаше така, сякаш моята скъпа Маги играе ролята на овехтяла бездомница, която иска да види господаря на имението.
— Работа ли търси според теб? Изпрати я при госпожа Емъри.
— Ами то, вижте… Милорд, има нещо по-особено у нея, нещо, което не е така очевидно — както факта, че е от Колониите.
— Какво? Дявол да те вземе, Сампсън! Колониите, значи? — Графът се изправи и доволно потри ръце. — Тя сигурно познава Джеймс и пристига тук от негово име. Сигурен си, че това не е леля Уилхелмина, нали, Сампсън? Питала е за мен, нали така каза?
— Не, милорд. Това не беше Онази жена. Що се отнася до младата персона, всъщност тя искаше да види дукесата. Аз скалъпих нещо набързо и малко я поизлъгах, защото дукесата не се чувства много добре.
— Още от обяд тя вече се чувства добре. Слушай какво ще ти кажа, Сампсън, доведи дукесата и двамата ще се срещнем с тази млада персона от Колониите, която приличала на Маги. Каза ли си името?
— Джесика Уорфийлд, милорд.
Десет минути по-късно Сампсън, който беше иконом на Чейс още от двадесет и пет годишна възраст, въведе една твърде бледа, но много решителна млада персона в Зелената кубическа стая — помещение, което само преди месец беше уплашило един барон със своя великолепен разноцветен таван, със стените, покрити с пищни геометрични форми, и с разкошни златисти мебели. Турските килими по пода бяха поне стогодишни, но червените, сините и жълтите им цветове направо блестяха под следобедното слънце, което нахлуваше през прозорците. На стената висяха картини, които сигурно бяха по-стари от Колониите.
Джеси беше уплашена, нещо повече — тя беше ужасена. Сигурно беше най-голямата глупачка, която някога се е раждала на тази планета. Тя покорно вървеше след един изключително красив мъж, който явно беше икономът тук, но който не се беше отнесъл пренебрежително към нея. Всъщност той беше резервирано любезен. Тя си спомни, че Джеймс й беше разказал за красивия Сампсън, който се оженил за Маги, червенокосата прислужница на дукесата, която била безработна актриса, преди да дойде на работа в това имение. Джеси се надяваше това да е Сампсън. Джеймс винаги се усмихваше, когато говореше за него, и й обясняваше как той бил единственият човек, който можел да се справя с Маги и как с всяка измината година ставал все по-умен.
— Милорд. Милейди. Това е младата персона от Колониите. Мис Джесика Уорфийлд.
„Това значи били Маркъс и дукесата“, помисли си тя и се насили да пристъпи напред. Графът беше мургав, висок и толкова красив, че тя направо щеше да припадне — нещо, което никога преди не й се беше случвало в присъствието на никой мъж. Беше силно мургав, но в същото време имаше наситено сините очи
