Незабавно всички насядаха в кръг, Мишката в средата. Алиса впери очи в нея, защото предчувствуваше, че лошо ще се простуди, ако не се изсуши веднага.
— А… хм! — рече Мишката важно. — Готови ли сте всички? Туй, което ще ви кажа, е най-сухото и най- досадно нещо на света. То бездруго ще ви изсуши. Мълчание, моля!
„Уилям Завоевателя, чиято кауза се защищавала от Папата, скоро подчинил англичаните, които се нуждаели от водачи и които в последно време били свикнали на преврати и поражения. Едуин и Моркър, графове на Мършия и Нортъмбрия…“
— Ух! — рече Райския Папагал, като изтръпна.
— Извинете! — каза Мишката намръщено, но много учтиво. — Казахте ли нещо?
— Аз не! — отговори бърже Райския Папагал.
— Стори ми се, че казахте нещо — отвърна Мишката. — Продължавам:
„Едуин и Моркър, графове на Мършия и Нортъмбрия, се обявили в негова полза. И дори Стигънд, родолюбивият архиепископ на Кентърбъри, намерил това за добре…“
— Намерил какво? — запита Патицата.
— Намерил това! — отвърна Мишката доста раздразнено. — Мисля, че знаете какво ще рече думата това!
— Зная много добре какво ще рече това — каза Патицата. — Когато аз намирам нещо, това е обикновено жаба или червей. Въпросът е архиепископът какво е намерил?
Мишката не обърна внимание на този въпрос и бърже продължи:
„… намерил за добре да иде с Едгър Етилинг да посрещне Уилям и му предложи короната. Поведението на Уилям отначало било умерено. Но дързостта на неговите нормандци…“
— Как се чувствуваш, мила? — каза Мишката, като прекъсна речта си и се обърна към Алиса.
— Все така мокра — отговори Алиса тъжно. — Изглежда това никак не ме изсушава.
— В такъв случай — заяви Додо тържествено, като стана на крака — предлагам събранието да се прекрати, за да се вземат незабавно по-енергични мерки…
— Говорете на разбран език! — прекъсна го Орлето. — Не разбирам смисъла на половината от тия дълги приказки — и да ви кажа право, мисля, и вие сами не ги разбирате.
И Орлето наведе глава, за да прикрие усмивката си. Някои от другите птици се изкискаха гласно.
— Исках да кажа — рече обидено Додо, — че едно свободно надбягване най-лесно би ни изсушило.
— Какво е това свободно надбягване? — запита Алиса не защото любопитствуваше да узнае; но Додо беше спрял да говори, като очакваше някой да го запита, а никой изглежда нямаше желание да се обади.
— Ами… — каза той — най-добре се обяснява… като се прави. (И тъй някой дъждовен ден може да се случи и на вас такава неприятност, не ще бъде зле да ви разправя, за да опитате, ако искате, какво направи Додо.)
Най-напред той отбеляза мястото на надбягването — нещо като кръг. („Не е толкоз важно да е равен кръгът“ — каза той.) После цялата дружина се нареди в тоя кръг, на различни места. Нямаше никакво: „Едно, две, три — тръгвай!“ Почнаха да бягат и да се спират кой когато ще, тъй че мъчно можеше да се разбере дали надбягването е свършило. Но след като търчаха така около половин час и се изсушиха добре, Додо изведнъж извика:
— Надбягването свърши!
Всички се насъбраха край него; пъшкаха и питаха: „Кой е спечелил?“
На тоя въпрос Додо не можа да отговори току-тъй, без дълбоко да размисли. Той дълго стоя, натиснал с пръст челото си, а другите чакаха мълчаливо. Най-после Додо каза:
— Всеки печели, всички трябва да получат награда.
— Но кой ще раздаде наградите? — запита хор от гласове.
— Разбира се, тя — каза птицата Додо, като посочи Алиса.
Начаса цялата дружина я заобиколи и завика объркано: „Награди! Награди!“
Алиса не знаеше какво да стори и отчаяно сложи ръка в джоба си. Извади кутийка с бисквити (за щастие солената вода не беше проникнала в нея) и ги раздаде като награди.
— Но тя самата трябва да получи награда! — каза Мишката.
— То се знае — отвърна много важно Додо.
— Какво друго имате в джоба? — обърна се той към Алиса.
— Само един напръстник — отвърна Алиса тъжно.
— Дайте го насам — каза Додо. Тогаз всички пак я обкръжиха; Додо тържествено й поднесе напръстника и каза:
— Ние ви молим най-учтиво да приемете този изящен напръстник.
Когато завърши своята къса реч, всички извикаха три пъти: ура!…
На Алиса това се видя много глупаво и смешно, но те всички изглеждаха толкова сериозни, че тя не посмя да се засмее. И тъй като не знаеше какво да каже, просто се поклони и взе напръстника, като си придаде колкото можеше по-тържествен вид.
Сега трябваше да изядат бисквитите, което причини не малко шум и смущение поради това, че големите птици се оплакваха — не можели да усетят дали имат нещо в устата си — а малките се задавяха тъй силно, че трябваше да ги тупат по гърба. Ала най-после и това свърши.
Всички пак насядаха в кръг и замолиха Мишката да им разправи още нещо.
— Нали обеща да ми разправиш своята история? — запита Алиса. — И защо мразиш… К. и К… — добави тя шепнешком защото се боеше да не я обиди пак…
— Моята история е тъжна и дълга като опашката ми — рече Мишката, извърната към Алиса, и въздъхна.
„Че е дълга опашката й — вярно е — си помисли Алиса, — но защо пък казва, че е тъжна?“
Мишката започна да разправя, а Алиса продължи да гледа опашката и да се чуди как може да е тъжна! Тъй че нейната представа за историята на Мишката бе нещо като това:
Челюсти веднъж затрака към едно мишле котака: — Хайде с мене към съда, тъжба дето съм подал. Няма да ми възразяваш и да ми се оправдаваш. Тръгвай с мене без слова. Мишката отвърна плаха: — Де вината ми съзряха? Що за съд ще е това: Без защита, без присъда? — Стига вече тоя плач, аз ще бъда твой палач, твой защитник аз ще бъда — аз, котакът милосърд! И осъждам те на смърт.
— Ти не слушаш! — строго извика Мишката на Алиса. — Какво мислиш?
— Извинявай — каза много виновно Алиса. — Ти беше усукала историята си за пети път, нали?
— Не, не бях! — извика Мишката яростно. — Заклевам се в опашката си, че…
— Заплела си се в опашката си? — каза Алиса готова да услужи, като гледаше наоколо разтревожено. — А, моля ти се, позволи ми да я разплета!
— Няма да ти позволя нищо подобно! — каза Мишката, като стана и тръгна да си върви. — Ти ме обиждаш, като бърбориш такива глупости.
— Не исках това да кажа! — замоли се бедната Алиса. — Но ти, знаеш, тъй лесно се обиждаш!
В отговор Мишката само изръмжа.
— Моля ти се, върни се и завърши историята си! — извика Алиса подире й.
И всички други се присъединиха в хор: „Да, върни се!“
Но Мишката поклати глава нетърпеливо и тръгна още по-бързо.
— Колко жалко, че не ще да остане! — въздъхна Райския Папагал, когато Мишката изчезна от погледа им.
Един стар Рак използва случая да каже на дъщеря си:
— А! Мила… Нека това ти послужи за урок, никога да не губиш търпение и да не излизаш от кожата си.
— Дръж си езика! — отсече някак сприхаво младата дъщеря. — Можеш да изкараш от търпение дори една стрида!
— Да беше Дайна тука — каза Алиса гласно, но без да се обърне към някого, — скоро щеше да я върне назад!
— А коя е Дайна, ако смея да задам тоя въпрос? — попита Райския Папагал.
Алиса отговори живо, тъй като тя винаги бе готова да говори за своята мила котка.
