— Извънредно голяма практика — продължи да повтаря той през цялото време, докато Алиса се мъчеше да го изправи на крака. — Извънредно голяма практика!
— Това е вече съвсем смешно! — извика Алиса, защото този път изгуби търпение. — На вас ви трябва дървен кон на колелца. Това ви трябва!
— По-гладко ли вози той? — запита Конника с голям интерес, като прегърна шията на коня, за да се предпази от ново падане.
— Много по-гладко от жив кон — отговори Алиса и изхълца от смях, макар че се помъчи с всички сили да го спре.
— Ще си купя един — каза си замислено Конника. — Един или два. Няколко.
Настъпи кратко мълчание. После Конника продължи:
— Много ме бива да измислям разни неща. Ти например сигурно забеляза, като ме вдигаше последния път, че бях много дълбоко замислен.
— Да, бяхте доста тъжен — отвърна Алиса.
— А знаеш ли защо? Тъкмо тогава измислях нов начин за прескачане през стобор. Искаш ли да ти го кажа?
— Много искам — отвърна учтиво Алиса.
— Ще ти обясня как ми дойде на ума — каза Конника. — Виждаш ли, аз си казах: единствената мъчнотия тука е с краката, защото главата е висока, колкото трябва. И така, поставям най-напред главата си на стобора. Тогава главата е на нужната височина. После заставам на главата си. Тогава и краката са на нужната височина. После естествено преминавам от другата страна, знаеш.
— Е, да, предполагам, че като направите всичко това, ще прескочите стобора — каза замислено Алиса. — Но не ви ли се струва, че ще е доста трудно?
— Още не съм опитвал — отвърна важно Конника, — така че не мога да кажа положително. Но май ще бъде наистина малко трудно.
Той изглеждаше толкова смутен, че Алиса побърза да промени разговора.
— Какъв необикновен шлем имате! — каза тя любезно. — И той ли е ваше изобретение?
Конника погледна гордо шлема си, който висеше на седлото.
— Да — каза той. — Но аз съм измислил друг, по-добър, като фуния. Когато го нося, ако падна от коня, той пада винаги пръв на земята, така че самият аз падам много малко… Разбира се, има опасност да падна вътре в него. Това ми се случи веднъж и най-лошото беше, че преди да успея да изляза от него, другият Бял Конник дойде и си го сложи на главата. Той помисли, че е неговият собствен шлем.
Като казваше тези думи, Конника имаше такъв тържествен израз, че Алиса не посмя да се засмее.
— Навярно сте го ударили — каза тя с треперещ глас, — като сте паднал на главата му.
— Наистина трябва да съм го ударил — отговори Конника важно. — После той свали шлема, но минаха часове и часове, докато ме измъкне от него. Аз бях като… светкавица, знаеш.
— Само че вашата бързина е била по-друга — забеляза Алиса.
Конника поклати глава.
— Аз се движех с всички видове бързина, уверявам те! — рече той. Като каза това, той разпери оживено ръце и моментално падна от коня с главата надолу в един дълбок трап.
Алиса изтича до края на трапа, за да види какво е станало с Конника. Тя беше доста изненадана от падането, защото известно време той се беше държал доста добре на седлото, и тя се уплаши, че този път наистина е пострадал. Но макар че не можеше да види нищо друго освен подметките му, тя се успокои, като го чу да казва с обикновения си глас:
— Всякакъв вид бързина — повтаряше той. — Но крайно неразумно бе от негова страна да слага на главата си шлем на чужд човек, и то със самия човек в шлема!
— Как можете да говорите толкова спокойно с главата надолу? — запита Алиса, като го дърпаше за краката и го изтегли най-после върху една купчина пръст.
Конника я погледна, учуден от въпроса.
— Какво значение има къде се намира тялото ми? — каза той. — Умът ми продължава да работи нормално. Всъщност колкото съм по надолу с главата, толкова повече нови неща изобретявам… Да ти кажа най-умното нещо, което съм измислил досега — продължи той след кратко мълчание. — Това беше един сладкиш през време на яденето.
— Той се прави за да се яде веднага ли? — запита Алиса. — Наистина много бърз начин за правене на сладкиш.
— Не, не за ядене веднага — каза Конника бавно и замислено. — Разбира се, не за ядене веднага.
— Тогава може би за следващия ден? Мисля, че не е добре да се ядат два десерта на едно ядене.
— Не, не за следващия ден — повтори Конника. — Не за следващия ден. Всъщност — продължи той, като навеждаше все повече глава и снишаваше все повече глас — аз не вярвам, че този сладкиш ще бъде направен някога. Но това беше чуден сладкиш, измислен от мене.
— От какво искахте да го правите? — запита Алиса, като се надяваше, че ще го ободри, тъй като бедният Конник изглеждаше много потиснат.
— Най-напред от попивателна хартия — отвърна пресипнало Конника.
— Надали ще бъде много вкусно — забеляза плахо Алиса.
— Не много, ако сложиш само хартия — прекъсна я той сърдито. — Но не можеш да си представиш какво нещо става, като смесиш и други работи, като например барут и червен восък. А сега трябва да те оставя.
Те бяха стигнали до края на гората.
Алиса гледаше озадачено. Тя мислеше за сладкиша.
— Ти си тъжна — каза тревожно Конника. — Чакай да ти изпея една песен, за да те ободря.
— Много ли е дълга? — запита Алиса, защото беше слушала този ден твърде много стихотворения.
— Дълга е — отговори Конника. — Но е много, много хубава. Всеки, който ме е слушал да я пея, или се просълзява, или…
— Или какво? — запита Алиса, защото Конника внезапно млъкна.
— Или не се просълзява, знаеш. Името на песента се казва „Очите на рибата“.
— Аха, това е името на песента, нали? — каза Алиса, която се опита да покаже интерес.
— Не, ти не разбираш — отвърна Конника и я погледна малко разочаровано. — Песента само се казва така. А истинското й име е „Старият, старият човек“.
— Значи трябваше да кажа „така се нарича песента“, нали? — поправи се Алиса.
— Не, не трябваше. Това е съвсем друго нещо! Песента се нарича „Начини и средства“, но тя само се нарича така, знаеш.
— Е, каква е тогава песента? — запита Алиса, която този път беше съвсем объркана.
— Тъкмо това исках да ти кажа — рече Конника. — Песента всъщност е „Един седящ на стобора“ и мелодията е мое собствено изобретение.
Като каза това, той спря коня и отпусна поводите на врата му. После, отмервайки бавно такта с една ръка, с нежна усмивка, която осветяваше милото му глупавичко лице, сякаш сам се радваше на мелодията, той започна.
От всички чудни неща, които Алиса беше видяла през време на пътуването си из Огледалния свят, това беше едно, което тя си спомняше най-ясно. Много години по-късно, тя виждаше отново, сякаш се беше случило вчера, цялата сцена: кротките очи и милата усмивка на Конника, залязващото слънце, което светеше през косата му и хвърляше ослепителни огнени отблясъци по ризницата му, коня, който пристъпваше бавно, с отпуснати поводи на шията и късаше тревата под краката си, тъмните сенки на дърветата отзад — всичко това й се струваше като картина, когато облегната на едно дърво, с длан над очите, тя наблюдаваше странната двойка и слушаше в полусън тъжната мелодия на песента.
„Само че мелодията не е негово собствено изобретение“ — си каза тя. — Това е песента „Аз ти дадох всичко, повече не мога“.
Тя стоеше неподвижно и слушаше много внимателно, но нито една сълза не потече от очите й.
