патенце. Ще го занеса на Тодора да ми го свари в тенджерата. Ще я помоля да ми го поръси със солчица и пиперец и да ми наточи от бъчвата винце.
Той беше забравил, че в бъчвата няма капка вино. Устата му се наляха. Тошко преглътна, приближи до патенцата и попита:
— Кажете ми, кое от вас е най-гладно?
— Защо? — обади се едно от патенцата.
— Защото имам едно кравайче — за най-гладното патенце.
Като чуха тези думи, всичките патенца затепаха с отворени човки към Тошковото кравайче. Тошко се наведе неочаквано. Стисна за шията първото патенце, вдигна го нагоре и радостно го залюля. Патенцето почна да грачи ужасно. Неговите родители чуха писъка му, извърнаха глави и като видяха какво се е случило, нададоха вик:
— Разбойнико, остави патенцето на мира или зло ще патиш!
— Туй патенце е моичко! — отговори Тошко и търти да бяга.
Патките се грозно разлютиха и решиха да накажат крадеца. Като разпериха криле и проточиха шии, те се вдигнаха, полетяха след Тошка, настигнаха го и му захапаха стръвно ушите. Тошко ревна и пусна на земята патенцето и кравайчето, но патките не го пуснаха. Те го вдигнаха високо над земята, над покривите, над върховете на дърветата и го понесоха към облаците.
— Къде ме носите? — попита Тошко и зъбите му затракаха.
— Носим те в морето — отговори патката, — ще те пуснем там, да те налапа някоя акула. Ние те осъдихме на смърт.
Тошко примря от страх, разпери ръце като бостанско плашило и ги отпусна безпомощно. Патките описаха на небето голям кръг. Много ли, малко ли летяха патките, не зная, но по едно време те видяха, че се намират пак над своето родно село! Насред село се виждаше кубето на бялата селска църква. Върху църковния кръст стоеше ластовичка. Патката се провикна:
— Сестро ластовичке, далеко ли е морето?
— Ако тръгнеш заранта с бързия влак, ще стигнеш през нощта, когато изгрее месечинката — отвърна ластовичката.
— Ох — изпъшка патката, — изморих се да мъкна този разбойник! Мъжо, съгласен ли си да го пуснем?
— Га! — отвърна патокът, а това „га“ на патешки език означаваше „да“!
И двете патки го пуснаха. „Свърши се с мене“ — пошепна Тошко, размаха ръцете и краката си, полетя надолу с главата към една къща с бял комин, събори се с голям шум, обра всичките сажди и цамбукна в някакъв широк казан с топла вода. Като се намокри, Тошко изведнъж се съвзе, показа главата см над водата и почна да цапа весело:
— Брей, че хубава вода! Ще ми извади всичките бълхи! Няма да ме хапят вече.
Тъкмо в туй време вратата се отвори и на прага застана зачервената Тодора. Тя изгледа Тошка и рече:
— Непрокопсанико, къде се беше изгубил? Цял ден съм те търсила по улиците. Уплашила се бях да не си пропаднал в дън земята!
И като го насапуни, Тодора го изкъпа хубаво, заведе го в градината да съхне на слънце и му донесе една порязаница, намазана с мармалад. Тошко се изтегна на затоплената трева, захапа сладко порязаницата и рече:
— Никога няма да сложа патешко месо в устата си!
И нали беше изкъпан, Тошко се промъкна в кучешката къщурка и заспа като заклан.
ПРАЗНАТА КАЦА
Събуди се сутринта, когато забръмчаха пчели пред входа на колибката. Тръпки полазиха по снагата му, когато чу тяхното жумолене. Тихо се измъкна, заобиколи къщата, прескочи плета и влезе в зеленчуковата градина на съседка Петка. Съседко Петко беше градинар. Той имаше много лехи с краставици, домати и пипер. Градината му стигаше до брега на малката селска река, в която плуваха жълти патенца. На брега беше пораснала една круша с наведени клони. Белокорото дръвче беше родило толкова плод, че клоните му се огъваха надолу, готови да изпращят. Тошко спря пред дръвчето, погледна едрите зелени круши и поклати глава:
— Бедното дръвче, защо са го оставили да се мъчи? Тия круши страшно му тежат. Ако не му помогна, ще си изпотроши клоните!
Покатери се бързо горе и захвана да къса зелените круши. Къса и хвърля на земята, додето на дръвчето не остана нито круша. Клоните се отпуснаха и изправиха.
— Олекна ли ти сега? — попита Тошко и скочи. — Спасих едно дръвче.
Подухна ветрец и дървото се заклати.
— Няма какво да ми благодариш. Аз не искам награда за добрините си — рече маймунекът.
Но в този миг една корава черна ръка го стисна за шията.
— Хубаво ме нареди! — извика съседко Петко. — Ти навярно си същият африканец, дето вчера направи червената чешмичка на дяда Тодорана? Той се заканваше да те изпрати на летуване в Самодивския кладенец. Аз ще направя друго. Ето там на брега виждаш ли оная каца? Ще ти дам една кофа. До довечера искам да напълниш кацата с вода от реката. Ако я напълниш — ще те пощадя, ако не я напълниш, ще ти смъкна кожата и ще направя от нея тъпан.
И като върза Тошка с едно дълго въже за крака, съседко Петко най-напред го нагости хубаво с топоришката на секирата, сетне го отведе на брега при кацата, подаде му кофата и заповяда:
— Почвай!
Тошко грабна кофата и се затече по пътеката. Нагреба вода. Изнесе я горе и я плисна в кацата. Водата рукна надолу пак към реката, защото кацата беше без дъно. Но Тошко не се разтревожи, нито се замисли защо изтича водата. Той изнесе втора кофа трета и четвърта.
— Ха така! До довечера да напълниш кацата! — поръча съседко Петко и тръгна към обора.
Изкара магаренцето си, впрегна каручката, шибна добичето и замина към града. Тошко Африкански изнесе десетина кофи, пълни с вода, изля ги в кацата без дъно и седна да си отдъхне. В туй време от къщи изскочи мишката Гризанка и се спусна по дървената стълба разплакана.
— Защо плачеш? — попита я Тошко.
— Ах, ах, ах — избърса си очите с лапичката старата Гризанка. — Аз съм най-злочестата мишка на света. Моето глупаво мишле се хвана в клопката. Вътре съседко Петко сложил къс козя пастърмица. Моето чедо влезе, дръпна пастърмнцата и вратата на клопката рече: клоп! — и се затвори. Сега моето сладко мишленце е затворниче. Като се върне от града съседко Петко, ще стисне за опашката мишленцето ми и ще го спусне в гърлото на котарака. Аз съм най-нещастната мишка в това село!
— Не биваше мишлето ти да яде козя пастърма — рече Тошко. — То не е ли чело, че козята пастърма разстройва стомаха?
— Миличкото, то е неграмотно. Не е ходило още на училище. Тая година щях да го пратя в мишия детски дом. Моля ти се, Тошко Африкански, спаси ми го!
— А мене кой ще спаси? Я погледни с какво дебело въже ми е вързал крака съседко Петко.
— Дребна работа — каза Гризанка. — Ние, мишките, имаме здрави зъби, ще прегризем въжето, ако обещаеш да освободиш моето затворниче.
— Обещавам! — извика Тошко.
Гризанка повлече опашката си към житницата. Не мина много време — ето я пак иде, а след нея като вагончета — един след друг — цяла дружина плъхове. Всичките пристигнаха с наточени зъби. Стръвно загризаха въжето, прегризаха го завчас и освободиха маймунека. Тошко ритна празната кофа, търкулна кацата към реката и се намъкна в къщата на съседка Петка през отворения прозорец. Бутна вратичката на килера и видя мишлето: скимти в клопката.
— Ах ти, глупаче мустакато! — поклати глава Тошко. — Продаваш ли пастърмата? Колко гроша е оката?
И натисна дръжката на вратичката. Клопката се отвори и мишлето изскочи. То заситни бързо, мушна се
