Тошко погледна въпросително девойчето. Попита го със знаци, като раздвижи лапите си:
— Коя си ти?
— Аз съм Червената шапчица. Отивам при моята баба в нейния горски дом — да й занеса ядене. Моята баба боледува за варена кокошка и старо винце. Нали ти си вълкът!
Тошко поклати глава отрицателно.
— Ти си, лъжльо! — викна момиченцето. — Аз те познах по ръмженето. Моля ти се, тръгвай сега направо по тая пътека към бабината къщурка! Като стигнеш — изяж баба. След това сложи нейните очила над носа си и легни под юргана й. Аз ще дойда по-късно, защото ще дойда по обиколния път. Като почукам на вратата, ти с престорен глас ще изръмжиш:
„Влез, мила внучке! Ела, бабиното момиченце, да те прегърна! Какво ми носиш в кошницата?“
Аз ще вляза, а ти — ам! — ще изядеш и мене. Сетне ще пристигне моят дядо със секирата. Той е дървар. Ще ти разпори корема. Ще изкара баба и мене — цели-целинички. Чудесна история, нали? Хайде сега отивай по-скоро!
Тошко поклати глава:
— Не ми се ще — искаше да каже той — да се бъркам в тази чудесна история. Първо, не мога да ям сухо бабешко месо. Второ, аз не съм вълк, макар че съм огладнял като вълк. И трето, не настоявам да ми разпорят корема с ножица. Единственото нещо, което мога да сторя, Червена шапчице, за да не те огорча, е да изям питката, без кокошката. Може и винцето да изпия, ако е старо.
И той протегна лапа към кошницата.
Девойчето почервеня от гняв. Тропна с крак.
— Как — извика то, — ти искаш само питката и кокошката, а не искаш да изядеш и мене, и моята стогодишна баба? Де се е чуло и видяло такова нещо? Но ти разваляш цялата приказка. Майчице, за първи път срещам такъв безумен вълк! По-добре хич да те няма на света, щом като можеш да объркаш една от най-хубавите детски приказки! Дядо-о-о? Дядо-о-о! — закрещя Червената шапчица. — Ела по-скоро да претупаш този глупав вълк!
Някъде от дълбочината на гората се обади старешки глас:
— Ида, чедо, ида-а-а!
Тошко погледна между дърветата и съзря един старец да тича насам и размахва секира.
— Сега втасахме! — продума на себе си Тошко, озърна се да види накъде да бяга и се стъписа назад. Прецапа едно горско поточе. Птичките пръхнаха слисани.
— Дръжте го! — ревеше старецът.
— Тъй му се пада — той изяде най-добрите цигулари! — викнаха щурците и засвириха.
ДЯДОВИТЕ МЕДАРКОВИ ПЧЕЛИ
Слънцето клонеше към залез, когато Тошко се измъкна от злополучната гора. Закрачи през разораните черни угари. Спря на един кръстопът. Дигна ръка над челото си и погледна. Далеко негде в жълтия прахоляк на късното лято се виждаха три фабрични комина като три великански свещи, забодени в равнината. Тошко впи очи. Сърцето му затупка.
— Най-сетне — промърмори скитникът, — намерих си града. Там е къщата на моя стопанин. Там шъта домашната прислужница Тодора Гъбева. Дали е забравил стопанинът ония рибки със златни опашки, които излапа котаракът Мук? Ами ако Тодора грабне лъжицата и започне пак да ме налага по гърба? По-добре ще бъде да не се връщам в къщи, ами да сляза към реката. Хей там е дядовата Медаркова воденица. Все ще намеря в градината нещо за хапване. Днес не съм ял нищо. Само една шепа щурци изядох, затуй ми свирят червата.
И Тошко се спусна надолу. Дядовата Медаркова воденица не вървеше. Наоколо глъхнеха в есенен зной градини, пълни с узрели пъпеши и мъхнати праскови. Жужаха пчели. Те обираха меден прашец от чашките на латинките и го носеха към сламените кошери на дядовия Медарков пчелин. Тошко надникна през отворената врата на воденицата — няма никой. Къде ли е отишъл старият воденичар? Слезе по пътеката към реката и намери дяда Медарка — спи сладък сън, изтегнат на тревата под една върбова сянка. До него побита въдица. Дошъл да си хване някоя рибка старецът, легнал и заспал. Спи сега дядо Медарко дълбоко, а в градината му, зад воденицата, клоните на прасковата се чупят, натегнади от зрял плод. Тошко ги знае много добре тия праскови. Лани с Тодора набраха цяла кошница.
— Я да ида, че да си откъсна две-три жълти праскови — рече си той и се върна тичешком. Прескочи градинския плет и безшумно се промъкна през лехите към плодното дърво. Покатери се бързо, откъсна от прасковите на най-горното клонче и ги излапа. Сетне слезе на земята, избърса сока с ръка от устните си и тръгна между кошерите.
— Сега пък ми се яде мед! — въздъхна крадецът и надникна в един кошер. — Дали има вътре медени пити? Трябва да има, защото сега е есенно време. Ох, да мога да измъкна само едничка!
Бедният Тошко, той беше забравил как го преследваха пчелите на дяда Тодорана!
Дядовите Медаркови пчели сякаш разбраха какви мисли се въртят в маймунската глава на Тошка. Забръмчаха край ушите му, полазиха го по гърба. Тошко разпери ръце, замаха като бостанско плашило и побягна към воденицата.
— Аз ей сега ще ви прогоня! — закани се той и влезе в дядовата Медаркова стаичка. Бръкна под възглавницата на воденичаря, извади кутия с цигари. Запали на огнището една цигара, смукна два-три пъти и се върна към кошера. Знаеше Тошко, че пчелите не могат да понасят тютюнев дим. Наведе се към вратичката на най-високия кошер, смукна продължително от цигарата и всичкия пушек духна вътре. Тогава пчелите грозно забучаха. Излетяха на орляци. Една от тях кацна върху носа на злосторника и си заби жилото. Тошко изохка и ритна кошера. В този миг пчелите, като видяха, че тяхното домашно огнище е разтурено и драгоценният мед е разсипан, стръвно нападнаха маймунека. Налепиха се по краката му. Влязоха в носа и ушите му, безпощадно започнаха да набиват отровните си жила. Тошко зарева и търти да бяга. Целият пчелен рой полетя след него. Крадецът изскочи на полето, дълго бяга и стигна жабешкото блато. Без да мисли нито един миг, засили се и цамбукна сред блатото. Отвори уста да вика за помощ и налапа нещо.
ЖАБАТА В ТОШКОВИЯ КОРЕМ
В туй време край блатото дебнеше диви патици един ловец с перо на шапката. Като съзря удавника, той си рече: „Кой ще си мокри краката да те вади“, но сетне му домъчня за нещастника и проводи кучето си да го измъкне. Кучето влезе вътре, захапа Тошко за крака и го измъкна на брега. Ловецът клекна да разгледа какъв е този удавник и ахна.
— А бе, Тошко, ти ли си бил? — извика той. — Що щеш тука в блатото? Аз четох за твоите злополуки в едно детско списание и се много натъжих за тебе. Много теглила си претеглил, момчето ми. Хайде сега да си ходим у дома! Прощавам ти за рибките със златните опашки. Тръгвай с мене!
Тошко се надигна и тръгна със стария си господар.
В къщи Тодора Гъбева посрещна Тошко, разгледа го и плесна с ръце:
— Брей, Тошко, къде се беше загубил? Защо избяга от моето родно село? Не ти ли хареса чувалът на дяда Тодорана? Много си напълнял, бре Тошко! Защо ти е толкова подут коремът?
Тошко си погледна корема: наистина той е станал като гайда.
— Тичай, Тодорке, да повикаш доктора! — извика ловецът и сне пушката от рамото.
Тодора изскочи навън. Подир малко пристигна докторът. Намести очилата си и почна да прислушва със слушалката подутия Тошков корем. Изведнъж нещо врекна вътре и докторът подскочи като петел.
— Разбрах — рече той и излезе навън.
Подир малко се върна с въдица в ръка, а на въдицата забодена една зелена торна муха.
— Зяпай, Тошко, зяпай! — провикна се докторът и залюля въдицата край устата на дебелокореместия маймунчо.
Тошко почна да отваря устата си и щом зяпна — от гърлото му изскочи една креклива жаба и налапа мухата заедно с въдицата.
Докторът хвана жабата, хвърли я през прозореца на щъркела, който се разхождаше в градината,
