Магаренцето Рилчо

Ангел КаралийчевМагаренцето Рилчо

Чичо Георги има едно младо магаренце на име Рилчо. То му тегли каручката до кооперативните ниви. Каручката е малка, но върши голяма работа. Много е хубава. Коларят Димо я измайстори. Издяла я от сухо дърво буково. Наплатите на колелата направи от ясен и ги шиноса с истинско желязо. Отзад на дъното майстор Димо нарисува едно петле със зелени разперени крила, червен гребен и жълти крачка. Петлето кукурига. Всичките текезесейци познават каручката на чичо Георги, когато затрака в зори по камъните. Жените събуждат децата си да тръгват на училище, като им думат: „Хайде, мами, ставайте, защото чичовото Георгево петле изкукурига. Бързайте да не окъснеете. Ей сегинка ще удари училищният звънец.“

— Вие къде ще работите днес? — питаха малките.

— Гръсти ще скубем, картофи ще вадим, узрели круши ще събираме. Нали нощес се изви буря и силният вятър е изпоначупил клоните и обрулил пожълтелия плод на земята.

— И ние искаме да събираме узрели круши и ако в лозята има узрели гроздове, искаме да ги наберем.

— Елате, щом свършите училище. Ние ще ви чакаме на нивата.

— Чакайте ни, майко, недейте пипа нападалите круши. Ние ще ги съберем всичките и ще отделим натъртените и почернелите от здравите.

Тъй поръчваха малчуганите и изпращаха с очи пъргавото магаренце, което тропаше пред каручката и копитата му затъваха в наквасените от нощния дъжд коловози на селския път. Кооператорките шляпаха боси и щом си измият изпонакаляните крака в каменните корита на голямата чешма, всичките ще си обуят гуменките да не им мръзнат краката в утринния росиляк.

Пъргаво магаренце беше Рилчо. Теглеше юнашки каручката. Всичките текезесейци от звеното товареха сутрин на Рилчовата каручка торбите с хлябовете и мотиките си, когато копаеха царевиците, и сърповете си, когато жънеха житата. Рилчо теглеше, лъхтеше нагоре и никога не спираше, ако чичо Георги не му извикаше: „Стой, Рилчо!“

Понякога налиташе да надминава старите коне, с които возеха стока от зеленчуковата градина или смъкваха каци, пълни със зарзали за жълта кайсийка. Конете го отминаваха, без да си извърнат главите към него, но магаренцето тепаше усърдно подир каруците и дигаше пушилката.

Младите ламтяха за мотори. Те караха трактори между горичките на Белия камък, бучаха с комбайни през житата на Мержановия сърт, пращяха със скрепери, ровеха дълбок язовир под Гаганица и тревожеха славеите и гургулиците в дъхавите смрадликови горички. Щом чуеха бръмченето на машините, пойните птици се дигаха над върхарите и отлитаха.

Що щеше Рилчо между тоя народ, устремен към наука и задружен труд?

Една вечер, като се връщал от нивата и минавал покрай кантончето, насред пътя чичо Георги видял едно съвсем малко и рошаво магаренце. Към него тичал разлютен циганин с нож в ръката.

— Какво правиш, Ибрахиме? — спрял го чичо Георги.

— Ще му тегля ножа.

— Защо? — попитал звеноводът и погледнал клетото животинче.

— Нямам време да се разправям с него! Аз карам магарицата напред, а то спира и не мърда. Стои на едно място като заковано. Докога ще ме разиграва с този магарешки инат?

— Какъв инат! Не видиш ли, че е слънчасало горкинкото и цялото е мокро. Не може да си мърда крачетата. Остави го на мира! — викнал чичо Георги, но циганинът се разпалил.

— Тука — казал той — аз ли съм чорбаджията на магарето или ти? Кой ще го командари? Тръгвай — изблещил очите си към магаренцето циганинът — или ей сега ще ти тегля ножа!

Тогава чичо Георги хванал ръката на Ибрахима, тъй здраво я стиснал, че циганинът се изплашил и се дръпнал назад.

— Няма да пипаш магарето! — викнал разпоредникът на най-доброто звено в стопанството.

— Ами какво да го правя? — обърсал с длан изпотеното си чело Ибрахим.

— Продай ми го! — предложил му чичо Георги.

— Колко даваш. — захванал да мига циганинът. — Деветнайсет даваш ли?

— Двайсет ще ти дам — бръкнал в джоба си чичо Георги, — па се махай от главата ми!

И звеноводът начел двайсет лева.

— Малко ми даде ти на мене — разкаял се циганинът, но чичо Георги казал:

— Малко ли са! Дай ми парите назад!

Тогава циганинът се изплашил здравата и побегнал по пътеката след магаричката си. Същата вечер чичо Георги отнесъл в къщи магаренцето на ръце, като малко дете. Сложил го на сенчица. Донесъл му паничка млечице от млекарницата на стопанството. Захванал да си го гледа. Хранил го редовно. Сутрин и вечер — по една копанка млечице и по една паничка бистра водица. На два-три дена си го къпел с вода от чешмата, оставена на слънце — да не го простуди. Измислил му име. Пионерите от махалата захванали да му поднасят крехка тревица, но магаренцето само я помирисвало и не посягало към нея, а налитало към бодливите тръне в градината. Затуй пък белите зайчета в чичовия Георгев зайчарник хрупали крехката тревичка лакомо и с благодарност.

Такава е Рилчовата история.

За два-три месеца магаренцето се източи като мрянка. Стана чудно магаренце. Косъмът му залъщя, сребристокафяв. Коремът му — беличък. Ушите му все щръкнали. Отвътре сякаш звеноводът ги беше посипал с чисто бяло брашънце. Гривата му се изправи като гребен на наперено петле. Краката му станаха стройни и тънки, сякаш бяха изработени на струг.

Когато му направи каручката, чичо Георги не забрави да му окачи на челото един, голям червен божур от алена вълнена прежда. Всяка вечер, щом стигнеха до чешмата пред къщи, звеноводът викваше: „Тпрууу!“ — и Рилчо замръзваше на мястото си. Докато всеки кооператор прибереше нещата си от каручката — кой сечиво, кой манерка или бъкел, кой шарена празна торбичка или дрешка, чичо Георги влизаше в двора, навеждаше се в пещника, намираше калайдисаното менче, изнасяше го на чешмата, хубаво го изплакваше на стубела и наливаше бистра студена водица. Магаренцето го гледаше как пълни менчето, отпиваше с бавни глътки и не се дръпваше, не тропаше с крака, нито показваше каквото и да било нетърпение. Приемаше милувките на кооператорките като нещо заслужено. А жените го гладеха по главата с коравите си длани и думаха:

— Да си жив и здрав, Рилчо! И тая вечер ни докара в къщи — да нахраним децата и пиленцата си и да се отморим.

А чичо Георги ги пъдеше:

— Ще ми го урочасате. Хайде, отивайте си у дома, че Рилчо ще пие още водичка. Искаш ли, чичовото?

Тъй си го беше научил чичо Георги — да търси само млади стръкчета под синорите и да пие бистра чешмяна водица, наточена в добре излъскано менче. Инак да умре от жажда, не смръкваше от размътената вода на реката или от вадичките, където подскачаха жаби. На пионерите, които ококорено гледаха какъв е чистичък Рилчо и с каква ревност тегли общата каручка, звеноводът думаше:

— Гледайте го и се поучете от него. То се е родило в цигански катун, не е раснало в попска градина, но по чистота може да служи за пример на всеки пионер. И работи за всички, служи на хората. Досега не е поискало никаква заплата. Щом като го пусна, тръгва да си дири прехраната. Оставил съм го на самоиздръжка. Не само за хората се грижи, вози им безплатно сечивата, но още мъкне всяка вечер зелена шума, млада ливадска трева и плодове за зайците ми. Голямо приятелство е завързал с белите зайчета. Щом го пусна на тревата пред градинката, започва вечерната игра със зайчетата, които тичат, минават под краката му и го гъделичкат с дългите си уши. Такива са игрите им — магарешки и заешки. Уморените зайчета се прибират в зайчарника, щом огрее месечината и се окъпе в коритото на чешмата, а Рилчо заспива прав пред яслата, в която мърка котката. Цяла нощ той си дреме, додето сутрин чуе стъпките ми и ушите му щръкнат нагоре.

— Истина ли е туй, дето ни го разказват, че циганинът Ибрахим искал да го заколи, когато било много мъничко, а, чичо Георге? Разкажи ни?

— Какво да ви разказвам. Истина е. Ибрахим беше посръбнал една вечер. Яхаше си магаричката, когато