птиче с прималнели крилца, девойчето тупна на земята и сложи главата си до напуканата кора на едно дърво. Тогава се обади кученцето от престилката.
— Како, сложи под главата си малко сух мъх — да ти е меко — и легни да спиш, а пък аз ще те пазя от мечките през нощта.
Ането не го чу, защото не разбираше езика на кучетата, шити с конец. Въздъхна и се замисли. Най- напред си спомни за дяда Ивана. Той се е прибрал вече в къщи, капнал от труд. Отваря вратата и вика:
— Ане, къде си, Аненце?
Няма кой да му полее, за да си измие ръцете.
Няма кой да му сипе топла чорбица от гърнето. Няма кой да му постеле леглото. Няма кой да му каже лека нощ. Милият дядо Иван! Ами тя как ще прекара нощта в тази страшна гора? Ако се появи мечката и започне да ръмжи — накъде ще бяга? В коя дупка ще се крие? Тревога изпълни мъничкото сърце на самотното девойче.
— Не трябваше да бягам от къщи. Ах, каква глупост сторих! Дядо Иван е много добър човек. Нямаше да дигне ръка и да ме удари. Той щеше да ми прости.
Нещо запращя в мрачината. Ането скочи, впи очи, ала не видя нищо. Още повече се изплаши. Озърна се безпомощно наоколо. Тогава една спасителна мисъл светна в главичката му. Подскочи нагоре, хвана се за един клон и завчас се покатери на дървото. Сгуши се между клоните. Притихна. Месечината се роди от мрака и тръгна към Ането. Нейната светлина донесе спокойствие и сън. Малката гостенка на гората опря главата си между два клона и заспа дълбоко.
А будното кученце, шито върху престилката, си рече:
— Срамота е такъв юнак като мене да се бои от някаква горска мечка. Мечка страх, мен — не страх!
И скочи на земята. До полунощ се разхожда като страж и пази заспалата си кака. Когато падна росата, то си накваси крачетата и зъбите му започнаха да тракат от хлад. Потърси някъде сушинка и се мушна под най-близкия храст. Там в една затоплена дупка спяха три зайчета. Кученцето се навря между тях. Затвори си очите и почна да мърка.
Ането спа до късно в клоните. Разбудиха го гласовете на птичките. Те бяха проглушили гората от песни и се къпеха в мокрия листак. Шумовете от деня порастоха. Девойчето видя, че престилката му е паднала доле, ала не разбра защо е паднала. Слезе внимателно, протегна ръцете си, оправи шапката си, прибра си престилката и тръгна да търси нещо за хапване. Най-напред стигна до едно малко изворче. Хубаво си наплиска лицето със студена вода, дигна престилката и се избърса.
Тъкмо в туй време нещо затрополи зад гърба й. Девойчето се обърна и видя, че наблизо минава път, а по него се търкаля двуколка с впрегнато магаре.
— Хей, чичо — извика Ането на коларина, който подканяше с една дълга тояга магарето да върви, — чакай! Моля ти се чичо, не ме оставяй!
— Какво искаш? — обърна се каруцаринът.
— Позволи ми да се покача на твоята кола!
— Къде искаш да идеш?
— В нашето село Брегаре. Там нали има една малка бяла къщурка, положена върху четири камъка. Тя е нашата къщурка. Като стигнем, ще спреш каручката да сляза. Аз съм внучката на дяда Ивана.
— Аз тъкмо в Брегаре отивам. Ще спра пред бялата къщурка, защо да не спра. Хайде, качвай се! Познавам аз твоя дядо Иван, как да не го познавам?
И като протегна черните си космати ръце, коларинът (той беше циганинът Къдрьо) пое Ането и го спусна в коша, където се беше наместила бялата маймунка от Африка и чупеше със зъби една шикалка.
Щом видя Ането, маймунката скочи, закрещя недоволна, захвана да се криви и да дращи кученцето върху престилката.
— Слушай — изръмжа кученцето, — да стоиш мирно и да не закачаш кака, защото ще ти изям ухото!
— Я пък туй какво е зъбато! — рече маймунката и като се дръпна назад, пак загриза шикалката. Магарето лениво теглеше двуколката. Стигнаха под сянката на една дива круша, от която бяха накапали меки узрели плодове. Магарето спря. Ането чевръсто скочи и събра една пола круши. Пак се покачи горе. Циганинът, без да се обърне, протегна ръка назад, сграбчи пет-шест круши и ги захапа. И като ги изяде, напечен от слънцето, клюмна къдравата си глава и задряма. Ането извади от джоба на престилката кърпичката си, избърса една круша и я подаде на маймунката. След това избърса друга круша — за себе си.
Цял ден магарето тегли каручката през гората. Надвечер циганинът се пробуди и поиска още круши.
— Близо ли е нашето село? — попита Ането.
— Какво село? — прозя се Къдрьо.
— Брегаре.
— Не съм чувал такова име. Ти да не сънуваш! Нали си мой момиче. Тъй ще знаеш отсега нататък: ти си момиче на Къдря, циганина. Как се казваш?
— Анка — проговори тихо момичето и сълзите му рукнаха.
— Няма да плачеш, защото ще те смъкна от моя файтон и ще те оставя в гората да те изядат мечките. И сълзи няма да рониш. Знаеш ли да пееш? Отсега нататък ти ще пееш, маймунката ще играе, а пък аз ще ловя риба. Тъй ще си изкарваме хляба. Ти при мене няма да умреш от глад, защото си мой момиче. Като писано яйце ще те гледам. Само запомни добре — никому няма да обаждаш, че си внучка на дяда Ивана. Ако кажеш, ще те хвърля в най-дълбокия кладенец!
Нощта ги завари на полето. Далеко трепнаха светлините на едно непознато село. Магарето се завтече надолу към селото. Избухна кучешки лай. Къдрьо спря каручката пред една кръчма, разпрегна магарето, влезе в кръчмата и си поръча ракия. Ането се захлупи на очите си и захълца. Маймунката се наведе, започна да милва новата си другарка и за да я утеши — час по час пъхаше в ръката й нахапаната шикалка.
Когато дядо Иван се върна от работа късно вечерта, огънят под камината беше загаснал, а гърнето — студено.
— Ах, Ане, Ане, къде си отишло посред нощ? — рече дядо Иван и почна да пипа по стената. Намери ключа. Запали електрическата крушка. Щом светна, старецът съзря черната дупка на изгорелите дъски и се хвана за главата. Наведе се през отворения прозорец и викна:
— Ане, по-скоро да си дойдеш!
Никой не му отвърна от мрака. Тревога изпълни старата му душа. „Затуй ми игра цял ден лявото око“ — помисли си той, наложи шапката си и пое в тъмнината да търси загубеното момиче. Най-напред похлопа на един опушен прозорец. Подаде се рошавата глава на баба Танаска. Дядо Иван зина да я попита не е ли виждала мъничкото Ане, но тя започна да меле като воденица. Къде била през деня, какво видяла и чула, какво сготвила за дяда Танаса и как той, непрокопсаникът, вдигнал паницата да излее недоврялата чорба на главата й. Чумата да го тръшне! Дядо Иван махна безнадеждно с ръка и тръгна. Кръстоса пустите улици на Брегаре. Спусна се към чешмата, откъдето Ането носеше вода със стоманата. Там не завари никого. Шумяха само двата големи чучура. Зави към воденицата. Погледна вътре. Ръждивото газениче едва мигаше — сложено върху един чувал. Камъните се въртяха, кречеталото пущаше зърна през улейчето и сякаш думаше:
— Тука беше! Тука беше!
Старецът въздъхна дълбоко и излезе на къра. Провикна се, колкото може:
— Ане, къде си, чедо!
Гласът му се понесе над притихналата равнина. Гората го пое и върна назад. Трепнаха заспалите птици в гнездата и разпериха криле над рожбите си.
Цяла нощ ходи горкият дядо Иван да търси внучката си, където му видят очите. Гласът му пресипна от викане, краката му претръпнаха, сърцето му съхнеше от мъка. Когато пропяха първи петли — над гората изгря месечината. Нощният скитник дигна нагоре очи и попита жълтото небесно око:
— Като стоиш толкова високо и гледаш далеко, не съзря ли някъде моята внучка Ането?
Месечината му зашепна тъй:
