егоист

По Хемингуей — да пишеш и да нямаш

Презумпция на Роден: „Едно произведение на изкуството е толкова истинско, колкото е бил честен неговият автор.“

Винаги писането е изглеждало като известна криминална проява. До народната власт всички пишещи нека да приемем за класици. Времето е казало тежката си дума. Оттам нататък се роят хиляди и хиляди писачи, които ако приемем презумпцията на Роден за вярна, те могат да бъдат наречени само с една дума — полуидиоти. Хиляди и хиляди полуидиоти, от които честни са били само няколко епиграмисти, писатели- фантасти и писачи на криминалета и чудесни ловни разкази. Изровете томовете от последните двадесет години и потърсете лирически герой отиващ до тоалетната. Потърсете тяхната драма в тяхната чаша, креват, четка за обувки, храна, неразкопчан цип и ненадейно свършила тоалетна хартия. Няма такова нещо. В страна, в която на всеки ъгъл те псуват на майка, героите от романите не си казват нищо лошо. Освен нищо лошо те през цялото време си говорят НИЩО. Ние винаги сме живяли в чудесен свят, където разговорите за пиене и чукане никога няма да свършат! И досега обаче в литературното му огледало няма нито една пияна и весела физиономия, нито една курва, нито едно хубаво ебане. От нечестност писачите възпяваха духовното, като дълго употребявана духовна клечка за зъби. От тях духовните неща засмърдяха на лайна. Те, писачите, бяха и са —

по Оливър Стоун — натурално родени без публика

защото не можеш да пишеш за нищо друго освен за това, което се случва около теб. А това, което се случва около теб е пълно с откровения за секс и смърт, за наркотици и рокендрол, за болни амбиции и нелеп аристократизъм. Самото упражнение, наречено живот е пълно с цинизъм, парадокси и абсурди. Цинизъм, парадокси и абсурди, които ти вадят очите, но ти не искаш да ги видиш, камо ли да говориш за тях и камо ли най-паче да ги опишеш — щото те е суеверно страх от Истината.

А истината е че, страхливите и нечестните писания отиват там, където хората изхвърлят умрелите опитни мишки.

Няма значение по какви причини Писателите от Последните дни са били нечестни, защото (чети ми устните) — те умират. Умират в признание и знание, че всичко написано е „на баба си на хурката“. Но —

— по Аркадий Гайдар — иде весело време!

Вицовете почват да се пишат. И да се играят. Сцената псува и някой тича гол по нея, мръсните думи стоят по ъглите на устните и ти помагат да кажеш какво мислиш. Еротиконът като катализатор отваря място на думи и изрази между хората, за които само преди няколко години можеха да ти направят другарски съд. Преводачите на пиратски видеофилми още свенливо превеждат думичката shit като „по дяволите“, asshole като „тъпак“ и pussy като „катеричка“ или друго животно. От приемането и повторението на мръсните думи обидното им звучене намалява, те вече не са отношение — превръщат се в изказ, идоим, семиотикон и обръщение. Обидно остава недоизказаното и спестеното отношение, което говори за двуличие и лицемерие нехарактерни на естественото държание на живущите в модерното общество. Преводачката на Буковски, която пише „путка“ със семиотичния знак ето така :

п…

намразваш като човека, който най-много ощетява младостта ти. И като я видиш й казваш направо — ето така:

„К…во с к…во, ти си адски тъпа п…, що не гепиш тоя дебел к… и не си го завреш отз…!“

Защото вицът не може да да съществува и животът нямаше да е толкова приемлив без един фактор —

по Лукиян — Cynismus factor

Когато някой говори за смях без цинизми, за виц без цинизъм — той говори за съвсем малка част от Теорията на Смешното. Когато се говори за „пречистващ смях от сърце“ , за „одухотворен хумор“ и „остра сатира“ това вече не е смешно, а налудничаво и първа крачка към цензурата — тези неща просто нищо никога не са означавали. Словосъчетанието „словесен цинизъм“ е оксиморон. Думите са равноправни във всяко едно отношение и ако някой ви нарече „педал“ — обида не е онзи детайл от ходовата част на автомобила, а това как се чувствате самите вие. Вътре в себе си.

Факторът Цинизъм няма нищо общо с вулгарността. В голямата мъжка част от населението разговорното определение за „момиче“ или „хубава жена“ не е мадама, мацка или девойка, а „путка“. Вулгаризацията свежда целият образ на жената до циничното название на женски полов орган. Това е обидно. Но е обидно отношението, не думата.

Думата просто е силна при употреба и на слабите характери им се насълзяват очите. Трудно е да произнесеш тази дума. За нея е нужна емоция и настроение, трябват ти повод и обект, нужда и съгласие със себе си. И най вече ти трябва, и ти се ще избор — да можеш да избираш поне между тъпа путка и руса путка.

По Дъглас Адамс — проблемът „гъз“ (абсолютен гъз)

Медийният проблем! Ако някой употреби „гъз“ по радиото, в телевизията или във вестника, това е началото на дълга и изтощителна война в Полето на Естетиката. Винаги се намират лично обидени, сякаш си ги викал: Защо някой употребява „гъз“? Защо по този начин? Какво е искал да каже автора… Това ниска култура ли е, лошо отношение ли е или направо си ме обидиха ?

Сякаш гъзът, задникът, дупето и седалището не са форма на един и същ мускул с латинско наименование. Тя не е по-лоша от артерия (примерно) и забележете — тя е по-малко страшна в словосъчетание : „скъсан гъз“ звучи много по успокоително от „разкъсана артерия“.

В примера няма и помен от шега — ако пресата публикува в разказ (художествено произведение с принципно неограничена свобода на словото), в разказа за метафората „скъсан гъз“ авторът (някъкъв присмехулник) ще бъде убит и разкъсан на малки парчета, докато престанат да го коментират защо така и какво е искал да каже. Никой няма да се досети, че авторът цитира реплика взета съвсем напосоки от живота. Той всъщност цитира истината, чута и позната, щото явно не знае други метафори и не иска да ги научи.

Във телевизионните новини (информационен бюлетин на официален език) по същото време говорителят (Милен Цветков примерно) ви съобщава за три разкъсани артерии при поредното убийство. Всеки, който е виждал разкъсана артерия знае какво означава това. Всеки, който се замисля над думите, трябва да признае, че разкъсаната артерия и разказа за нея, са били и ще бъдат едни от най- големите цинизми на времето, особено когато тези неща не са измислени, не са метафори и са употребени в тона на едно официално съобщение.

Тъжно е това — някой някога винаги е искал да убие присмехулник, а не говорител.

Скъсан гъз — като реална житейска практика такъв буквален пример не съществува. Сигурно е нещо мръсно и заканително обидно. Но едва ли е по-обидно и мръсно от думите „обстрел“, „катастрофа“, „геноцид“, „танк“, „щик“, „напалм“, „сблъсък“, „дълг“, „заем“, „цел“, „амбиция“, „кариера“, „труп“, „развод“, както и най-мръсната — „жертва“.

За пореден път — мръсотията не е в думите, а в отношението. Или —

— по Умберто Еко — в семиотиката.

Кое какво значи и така ли се казва то? Как ви се зловиди стиха:

Пуста путка халосия,
береш веднаж-дваж каисия,
береш триж — разсипия,
четири береш, остави я,