Когато стане дума за менажиране се сещам за Пловдивския театър. Там директора е луд човек. Сменя репертоара, набира млади актьори на по 20 години, прави две комерсиални постановки (Молиер и Карбовски) и три трудни за гледане (Чехов, Калин Илиев, Стефан Цанев) . Единственото признание, което му стига на този човек-директор е, че вкара осмокласниците да гледат Чехов — и то не на сила! Покрай „скандалите“ на Карбовски и „актобатичния прочит на Молиер“ децата се заинтересуваха от актьорите и актрисите и отидоха да гледат Чехов като хипнотизирани. Не им хареса, обаче вината си е само на Чехов.
Този директор точно в момента лежи болен от хипертония и тежка форма на пропаднали надежди. Той ще си отиде неразбран заради поредните рокади на Министерството и финансовите игри с Европейския месец на културата в Пловдив. И заради последните сводки на театралния Клюкариат.
Заедно с него ще си отидат Молиер, Карбовски, Чехов, Цанев и Калин Илиев. Ще си отидат актьорите на по 20 години, от които сега децата искат автографи. И ако Министерството каже, че акробатичния Молиер и фрагментарния Карбовски трябва да си ходят — нас с Молиер въобще няма да ни пука.
И ако Министрество на Културата отново след година успее да напълни салона с неорганизирани деца — нас с Молиер кучета ни яли.
Но министерство на културата и Ема Москова няма да успеят да направят това. Защото децата искат акробатичния Молиер и фрагментарния Карбовски. Те наистина харесваха тези две пиеси. Аз ги питах.
за Ема Москова и театъра
Ема Москова е културологичен труп. Тя е неадекватна в политиката си, в държането си пред камера и всуе се старае да представлява с авторитет институцията си. Ако театърът в момента представлява държавна гора, госпожа Москова е като голия чудомиров горски стражар, с който и без който гората си расте и ако не я запали някой — гора ще има. Въпреки чиновниците и аркашките и Поляков и всички.
за Поляков и театъра
Абе кой е тоя Поляков дето коли и беси в българския театър и всички под сурдинка му произнасят името и се плашат като андрешковци от секретар-бирника?! Толкова ли е голям този Поляков?!
за себе си и театъра
Много ми беше приятно да получавам аплодисменти. Направих либретото на мюзикъла „Бог е невинен“ заради две неща — заради хората на 14–24 години и за пари. Пари нямаше, но хората дойдоха. Опитах се да си създам критерий за стойностните неща в театъра. Създадох си 46 критерия и на 47 се спрях. Четиридесет и седмия критерий е Аналоговия Критерий (АК 47). Цифров критерий е по-добре от никакъв критерий. Броя хората, които не са ангажирани с театър и които харесват мюзикъла. Много са. После броя хората които са ангажирани с театър и не харесват мюзикъла. Пак са много. И всички са ходили са го гледат. Театърът — пълен. Или съм много добър либретист или не съм. Друга възможност няма.
Театърът ме напълни с омерзение. Както си личи от целия материал за театъра — аз малко съм заприличал на всичките тези театрали, за които вече нямам обидна дума. Станал съм скучен и единствената ми идея в този материал беше да оплюя театъра. Аз съм негов продукт. Сега разбрах защо в БТ всички се обиждат на „некадърници“. Те просто си говорят истината.
Надеждата обаче остава. За мен също има надежда. След тази статия малко по-трудно ще ми дадат да направя втора пиеса. Пак ще стана нормален човек и ще пиша по-малко за себе си и за пиесите си и по- малко ще приличам на тях. Надеждата остава. Има хора, които се вземат в ръце и си правят театър. Не е само Мариус. Запознах се с едно прекрасно момиче, което играе по три представления на ден — кара декорите си със собствения си Трабант и играе с кукли в детските градини. Тя си продава билетите, тя си мъкне декорите, тя си прибира парите, пак тя си радва децата по един нов начин. Тя вижда надежда за БТ, а аз си мисля че тя е БТ.
И други такива хора има — голата Шани в „Еквус“ на Питър Шафър. Това момиче го обидих преди да успея да й кажа колко я харесвам. В тази пиеса голата сцена с английските коне е наистина като самият БТ — сцена на някакъв неуспешен секс. Обаче Шани и момичето с Трабанта са хубави. Все някога секса ще се получи. А на конете на Питър Шафър или ще им избодат очите или ще умрат прави от естествена смърт.
31. Интеликендзия
Има такива отвратителни дни, когато човек си върви по отвратителните улици в отвратително настроение, а всички хора минаващи покрай него му се струват крайно отвратителни. Приличат на неприятни изроди от филм на ужасите с малък бюджет. В него хубавата руса жена, която трябваше да бъде заклана, не се е явила на снимките. В него нарочените да умрат още в началото несимпатични статисти са главни действащи лица и ти с недоумение разбираш, че те ще умрат след тебе. В него ти се иска да си главен герой, да размазваш хрушящите черепи на уличните зомбита. За теб да се разказват легенди, където си наричан „Масакре“ и си изобразяван като малка фигурка от кал, косми и фъшкии (пак поради липса на бюджет). В такива дни човек наистина вярва, че мястото, където е роден, е едно от най-гнусните. Че светът по принцип е погрешно и грозно сглобен, така че да скърца в главата ти… И въобще Вселената наоколо е просто още един цирей върху мазната плът на Съществуването.
Не е важно дали в такива дни човек е прав. Важно е, че в такива дни като в китайско мъчение се раждат чудовища. И понеже у нас няма бюджет за масови и серийни убийци, се раждат трите типа хора. Първият са хомункулусите на бита, пред чийто светоглед стои страница от вестник с малки обяви. Вторият са питекантропите на удоволствието, на който от всяка пора стърчи по един работещ вибратор и ги кара да настръхват. Третият тип са най-страшните. Третият тип персонажи у нас са най-големите изроди. Поради ужасяващия си вид и същност, самите те са се кръстили с едно име и са мимикрирали до там, че името им да бъде женско. Наричат ги „интелигенция“-та. Ако трябва да бъдат описани и нарисувани, тези хора приличат на хилядоглавата ламя от приказките, но при „интелигенция“ — та главите й са заместени от хиляди ануси.
Гьобелс
Когато чуел думата култура, Гьобелс се хващал за кобура. Когато у нас някой някъде каже думата „интелигенция“, нормалните хора се хващат за кура. Казано интелигентно, думата е един от най-кухите резултати на индивидуалистичното съзнание съчетано с неосъществено желание за отборен дух. Гьобелс е един от широко известните аутодафисти на книги, лош фашист и неприятен фанатик. Но Гьобелс е резултат, враг и противостояние на една култура, в чийто речник няма да намерите обща дума за интелектуалният елит на нацията. Напротив, ще намерите думата „бюргери“. Наличието на истинска и неоспорома културна идентичност не предполага назоваването й с една дума, напротив, определя термина за „не-интелигенция“, каквато дума е „филистер“ (според старите немски студенти, това е младеж, който не е решил да учи). Както казва природно интелигентният човек Жеков — колкото по-голям е един човек, толкова по-големи и страшни са враговете му. И затова Гьобелс е антипод на една култура, която освен че има Гьоте, има и наглостта да произведе машинки за самозадоволяване с фигурката на Гьоте. Защото тя е свободна по дух, необяснена по предназначение и толкова голяма, че е трудно да бъде назовавана. А у нас така назованата „интелигенцията“ дори фигурки за самозадоволяване не произвежда.
династията Мин
Докато Европа се опитвала да си опази задника от слабокултурните азиатски племена, средновековната чума и неприятните славяни, в китайската империя божествените императори Мин, че чудели как да се забавляват. Понеже били безсмъртни и си нямали работа, те изобретявали пиана пълни с котки, чийто клавиши задействали остър механизъм, който биел главата на определена котка и тя мяучела жалостиво (в
