Хенри Катнър
Само неприятности
Нашият Лемуел има три крака, затова и го нарекохме Великолепния. Когато започна войната между Севера и Юга, той вече беше поотраснал и се наложи да крие третия си крайник зад гърба — за да не предизвиква подозрения и клюки. Кракът под дрехата изглеждаше като гърбица, а самият Лемуел приличаше на камила. Понякога крайникът изтръпваше от умора, друг път шляпваше братовчед ми по гръбнака, но това не го притесняваше много. Тъй де, приемаха го за най-обикновено двукрако! И той беше щастлив.
Ние, Хогбените, сме обречени да налитаме на бели. Но сега кашата се разбърка съвсем. И то заради нехайството на Великолепния. Към всичко той се отнасяше пет за четири.
След раздялата не бяхме се виждали с Лемуел цели шестнайсет години. Той живееше в горите на Юга, а нашето семейство — в Северно Кентъки. В началото бяхме решили да идем до него по въздуха, но когато прелетяхме над Пайпървил, кучетата побесняха, хората наизскачаха от къщите си и се зазяпаха към небето. Принудихме се да се върнем. Татковият татко рече, че ще трябва да идем на гости при роднината по нормалния начин, като хора. Аз не обичам да пътешествам нито по суша, нито по вода. Когато през 1620 година плавахме към Америка, излезе ми душата. Колко по-приятно е да се хвърчи! Но с дядото не спорехме, татковият татко си е глава на семейството.
Ето защо татковият татко взе под наем един камион и ние нахвърляхме в каросерията цялата багажерия. Е, за бебето не се намери веднага местенце — то тежи сто тридесет и шест килограма, пък и коритото му е бая голямо. Затова пък с дядото мина без проблеми: напъхахме го в една ютена торба и го мушнахме под седалката. Стягането на багажа, разбира се, легна върху моите плещи. Татето цапардоса шише пшенична водка и заподскача на главата си, припявайки: „Лети планетата през глава, през глава, през глава…“ Чичо пък изобщо не рачи да тръгва. Опъна се върху сламата в яслата и каза, че ще поспи десетина години.
— И защо не си седите вкъщи? — мърмореше той. — От половин хилядолетие насам всяка пролет тръгвате нанякъде. Като мухи без глави. Стига! Повече няма да ви се връзвам на номерата…
Тъй и си тръгнахме без него.
Чувал съм, че когато нашите се нанесли в Кентъки, там било голо и пусто. Трябвало здравата да се изпотят, за да се устроят. Ама на Великолепния хич не му се бачкало на строежа. И отхвърчал на юг. Заживял си там тихо и безбурно, събуждайки се веднъж на година-две — за да се натряска до козирката. Само тогава осъществявахме телепатична връзка с него.
Когато пристигнахме в планините над Пайпървил, видяхме, че Лемуел се е настанил в една порутена воденица. Всъщност първото нещо, което съзряхме на балкона, бяха Лемуеловите бакенбарди. Самият той похъркваше в един фотьойл. Очевидно сънуваше нещо приятно, защото не се събуди, дори когато падна на пода. И ние не го събудихме. С общи усилия вмъкнахме коритото с бебето, а подир това татко и татковият татко разтовариха пиячката.
В началото имахме грижи до гуша — в къщата не се намери нито троха. Великолепния го бе подкарал съвсем тузарски, дори чорба не си вареше. Беше се изтарикатил да хипнотизира живеещите в околните гори миещи се мечки и те сами му се сервираха за обяд. Докъде ли не води мързелът! Миещите се мечки са доста чевръсти в лапите и Лемуел ги караше първо да застелят масата, а после сами да се изпържат. Беше интересно да се научи дали поне ги корми? А когато му се припиваше вода (просто е срамно да се говори!), той събираше над главата си малко дъждовно облаче, което се изваляваше направо в неговата уста.
Ала на нас не ни беше много-много до Лемуел. Мама разопаковаше багажерията, тате прилапа стомната с пшеничена, а на мен пак се падна да мъкна тежестите. Това обаче се оказа половината беда, защото скоро се разбра, че във воденицата няма никакъв генератор за ток! А нашето бебе не можеше без електрическа енергия. Татковият татко също сърбаше тока като камила. Великолепния, естествено, не си бе мръднал пръста, за да има поне вода във вира. Тъй че реката кажи-речи беше пресъхнала. С мама здравата се измъчихме, докато направим огнището в бараката.
Истинските неприятности обаче започнаха, след като за нашето идване надушиха местните власти. В един прекрасен ден, когато мама си переше на двора, се появи някакъв гадняр и страшно се изненада от нашето присъствието (аз също току-що се бях измъкнал на двора).
— Хубав ден, нали? — казва мама. — Искате ли да пийнете, господине?
Непознатият отвръща, че няма нищо против, и аз му подавам кратунка с нашата пшенична. Едва не издъхна от първия гълток, но после си изпи дажбата и не поиска повече. Само каза, че щом сме толкова гостоприемни, можем да го нагостим и с нажежен гвоздей. Но и него щял да глътне с удоволствие.
— Отскоро ли сте тук? — попита.
— Да — отвърна мама. — Гостуваме на наш роднина.
Гаднярът вдигна очи към балкона, където Великолепния спеше своя каменен сън.
— А според вас, той жив ли е?
— Бъдете сигурен — рече мама, — жив е като краставичка.
— Ние пък си мислехме, че отдавна е умрял — отвърна гаднярът. — Даже и изборен данък не сме му вземали. Сега, надявам се, вие ще си плащате данъците, щом сте се заселили тук. Колцина сте?
— Шестима.
— Все пълнолетни?
— Значи таткото, после този — Сонк, после бебето…
— На колко е бебето?
— Съвсем мъниче е, още няма и четиристотин, нали, мамо? — намесих се аз.
Но мама ми зашлеви един шамар и рече да не се бъркам в приказките на възрастните. Гаднярът ме посочи с пръст и каза, че не може да определи възрастта ми. А аз потънах в земята от срам, защото още по Кромуелово време бях объркал сметките и сам не знаех на колко години съм. В края на краищата лигльото реши да взема изборен данък от всички с изключение на бебето.
— Това обаче не е всичко — продължи той, отбелязвайки си нещо в тефтерчето. — Трябва и правилно да гласувате. Ние си имаме тука един началник, Ели Генди се казва. Организацията му е като по часовник… Значи за всички — двайсет долара.
Мама ме прати да търся пари. У татковия татко се оказа един денар и той ми рече, че го бил завлякъл още от някой си Юлий Цезар. Беше му скъп като спомен и затова не си го даваше. Тате опустоши стомната с пшенична и въпреки това не откри нищо. У бебето пък се намериха едва три долара. Пребърках и джобовете на Великолепния — там имаше само старо гнездо на скворци с две яйца в него.
— Нищо не открих — казах, като се върнах. — Но нали утротото е по-мъдро от вечерта. — Сетне неочаквано попитах гадняра: — А злато може ли, господине?
Мама пак ми зашлеви един, а гаднярът се развесели и рече, че със злато е още по-добре. Накрая си тръгна през гората. В началото вървеше най-спокойно, но внезапно хукна така, че петите му заплющяха. След миг видях и причината за тази промяна. Покрай бягащия премина миеща се мечка с наръч съчки в лапите си. Това означаваше само едно — нашичкият Лемуел пак бе огладнял.
Започнах да търся отпадъци, които да превърна в злато. Нямаше смисъл — на другия ден ние вече бяхме зад решетките.
Всички Хогбени умеехме да четем мислите на обикновените хора. Ето защо предварително си знаехме за ареста, но не предприехме нищо. Татковият татко сбра всички ни на чардака (освен бебето и Великолепния) и ни обясни, че трябва да пазим в тайна способностите си, за да не събудим подозренията на местните жители.
По време на речта му аз се опитвах да погледна към паяжината в ъгъла, ала татковият татко заставяше очните ми ябълки да се обръщат към него. Едва след това продължаваше:
— Срам ме е за тукашните мошеници, но по-добре да не ги дразним. Инквизиция вече няма и нищо не заплашва здравето ни.
— Не е ли по-добре да скрием огнището? — попитах аз, но вместо отговор получих поредния шамар от мама, гарниран с препоръката да не прекъсвам възрастните.
— По-лошо ще стане — поясни тя действието си с думи. — Сутринта тук тършуваха детективи от Пайпървил и огледаха всичко.
— Издълбахте ли пещера под къщата? — попита татковият татко. — Чудесно. Скрийте ме там с бебето,
