Тусен обича Фатом; той знае, че това е безумие и че вероятността неговият моряк да се завърне е нищожна.
— Никога няма да стигнеш! — казва той.
— Но мога да опитам.
— Добре — отстъпва Тусен, — няма да ти преча.
Най-после се съмва и като видяха „Софт Уинг“, хората се убедиха отново, че само по някакво чудо котвата държи още, ала за дълго ли? Минутите на кораба са преброени, почти потъва във водата.
— Няма време за губене — каза Фатом.
Той привързва към тялото си едно много дълго въже, навито на кабестан. Прекрачва планшира там, дето бяха закрепили другото въже, което френският моряк бе донесъл. Шегува се:
— Ако падна в „чорбата“, на вас ви остава само да ме издърпате, мойта е лесна, не рискувам да се загубя.
Той сваля пуловера си, насмолява ръцете си и скача.
Морето, което разделя двата кораба, което ту ги разделя, ту ги събира, разтърсва въжето като дърво, отрупано с плод. Ала Фатом издържа. След кратко затишие, преди съвсем да се е отдалечил, виждат го да обръща глава към „Габиан“ и да се смее.
Прави го тъй естествено и без да се перчи, че създава впечатление за сигурност, за сила, която Силвестър усеща — обзема го огромна увереност: Фатом ще успее.
Той продължава неотстъпно напред. Бавно, безкрайно бавно, но с всяка минута се приближава все повече до „Софт Уинг“. Този път, когато въжето се отпуска и потъва, става ясно, че Фатом е минал средата и вече се насочва към загиващия кораб.
Вече десет, двайсет пъти той пропада в ледената вода. Този път Фатом едва докосва повърхността. Ще успее…
— Капитане! Погледнете! — казва Картаю.
Тусен се обръща срещу вятъра и едновременно с моряка той съзря една вълна — по-висока, по-силна и по-страшна от всички други, които досега се бяха стоварвали върху бедствуващия кораб. Тя напредва неудържимо. Отеква вик, изтръгнал се едновременно от всички гърди — надвиква морето. Морето покрива всичко — минута, продължила час. Вече нищо не се вижда.
Отпърво всички мислят, че хората са пометени от палубата. Но не, ето някакъв човек се вдига, после още един, трети, най-после… Ами Фатом?
Третият, това е той, веднага става ясно. Вълната го бе отнесла на палубата на загиващия кораб, той се бе вкопчил в една греда и тъкмо това го бе спасило, защото от шестнайсетимата моряци на борда бяха останали само двама, онези двама, които първи се бяха изправили. Четиринайсет души наведнъж! Може би така беше по-добре — ужасно е да го помисли човек, но никога нямаше да успеят да спасят всички. Беше немислима да товарят повече въжето. Рискуваха да се скъса.
Фатом залита, главата му се бе блъснала в планшира, но съзнанието му бе ясно. Другите, които бяха разбрали, че им идват на помощ, бяха приготвили за маневрата макари, които ще се плъзгат по опънатото въже. Те яхват въжетата, вкопчват се в тях, след туй се връзват един за друг. Остава да ги изтеглят и да молят бога да не праща „Софт Уинг“ на дъното, преди да свърши това зловещо пътуване, да стори тъй, че въжетата да издържат.
Започва се.
— Хе-ей, руп!… е-ей руп! Всички заедно! — командува Биан като при маневра.
Човешкият грозд се приближава малко по малко. Не трябва да теглят нито много бързо, нито много бавно, пък и да не дърпат рязко, а само леко да придърпват въжето — колкото може по-бързо. За миг сред разяреното море се възцарява тишина.
Ето го съвсем близо. Дори да се скъса въжето, от кораба държат края на другото, за което е привързан Фатом, за което и те самите са вързани.
Не се скъсва въжето, нещо по-лошо! Без да го е ударила силна вълна, „Софт Уинг“ се сцепва на две, разпада се. Той потъва, повличайки хората и всичко на борда към дълбоките води.
Край! А бяха тъй близко!
Не, това не е още краят! Картаю е тук. С единствената си ръка той изважда ножа си, отваря го, навежда се под второто въже и с едно невероятно „Ха!“ го отсича изведнъж. „Софт Уинг“ може да върви на дъното, въжето ще се изхлузи от макарите…
Тусен веднага командува завой, за да не може пострадалите, здраво вързани за въжето, да се отклонят към „Габиан“, да не се блъснат в него. Ето ги, съвсем близо. Първият който стъпва на палубата, е Фатом. Той едва се държи на краката си и трябва да го поддържат, но се отърсва, отваря очи и дори се усмихва. Силвестър се спуска към него, докато вдигат другите, единият от които почти се пребива на планшира. Той хваща ръката на своя приятел, тази ръка, която му бе показала толкова неща. И с пресипнал глас извиква:
— Помогнете ми… Да го отнесем в кабината на госпожицата…
Фатом се опитва да се противи. Той няма нужда да се грижат за него, ала няма и сили да се бори. Озовава се в кабината на Сидони, преди дори да разбере, че Силвестър го влачи именно там. Юнгата го мята на втората койка, тази, която би трябвало да бъде на Нестор, ако офицерите си бяха останали по каютите, и с патетичния си гласец извиква:
— Госпожице Господар… спасете приятеля ми!…
Тя се навежда над Фатом. Силвестър набързо й разказва какво е сторил той. Тя му налива глътка тафия.
— Н-н-е — опъва се пострадалият, — не че отказвам, но това не е лекарство!
Фатом не остава дълго на койката, ето го Картаю, който вече знае пътя към кабината на госпожица Господар, последвал е Силвестър и пристига с другите двама мъже. Те са зле. Поддържат първия, който си е разбил черепа на планшира и сега кърви изобилно. Колкото до втория, обезумял от болка, той не престава да ругае на английски. Но това няма значение, госпожица Господар знае само приличните думи от неговия език, тези, на които учителката й я бе научила.
Посъвзел се, Фатом отстъпва мястото си на по-тежко пострадалия английски моряк. Силвестър е щастлив, че го вижда на крака. Кабината на Сидони се превръща в истински лазарет. Човек трябва да я види как командува:
— Диманш, топла вода, веднага! Силвестър, бягай да донесеш нещо да облечем тези хора!
Късна сутрин е, когато Тусен се осмелява да влезе при нея. Тя го пуска да влезе, но не отправя нито дума към него, занимава се със своите болни, все едно че го няма.
Бурята най-сетне отстъпва. Ще рече човек, че е чакала да свърши със „Софт Уинг“, за да утихне. Смелият „Габиан“ се представи отлично и Тусен се гордее с него. Само за едно съжалява, че не можа да заеме мястото на Фатом при спасителната операция. Но той нямаше право: капитанът, комуто са поверени живи хора, не трябва да рискува живота си, освен ако неговият собствен кораб не е в опасност.
Информация за текста
© Пол Виалар
© 1983 Ася Къдрева, превод от френски
Paul Vialar
Сканиране, разпознаване и редакция: Светослав Иванов, 2008
Издание:
15 морски истории
Френска, първо издание
Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1983
Рецензент Бояна Петрова
