Красимир Велков
Монетата
В необичайно горещата априлска вечер, там където силуетите на уличните лампи се кръстосваха боязливо, до видимите само за някой усърдно маршируващ мравешки поток пътеки рохкава пръст, младият партиен активист Стражаров намери своята щастлива златна монета. Устременият си ход той забави доста по-рано, когато по нещастно стечение на обстоятелствата спретнатият му и ненатрапчиво скроен панталон бе ненадейно облян от лепкава, почти мастилена на меката оловна светлина на залеза, субстанция. За миг Стражаров изгуби присъствие на духа и повдигна треперещата си ръка в другарски жест на обърканост, но посредством ехидно озъбената физиономия на преминаващата административна кола и хипнотично премигващите сигнални светлини, младият партиен активист проумя липсата на какъвто и да диверсантски характер у тази неоспоримо диаболична течност, която на всичко отгоре вече започваше да се стича към фабричната гордост на първомайския завод вдъхнал живот на обувките му. Стражаров унило проследи пъплещата сянка на колата, която като умираща акула пореше през огледалната симетрия на гордите социалистически сгради-гиганти, и продължи с преплетени крачки, силно присвит до излъчващата мъдър хлад външна стена на Министерството на тежката промишленост, докато припряно разгъваше носната си кърпа и със съжаление посягаше с нея към обезцветената долна част на левия си крачол. Почти отвесни, огнено-жълтите лъчи на залязващото небесно тяло пронизваха равните, бетонни плочи на разслоените наоколо покриви. Лениви, вълнисти облаци бавно пълзяха към трепкащия зенит на слънчевото тяло, спокойно протягащи разредените си пипала, които ярките стълбове светлина разсичаха и слепите дири се кълбяха във въртопи от сажди, сякаш наелектризирани от безредните слънчеви колони. Неумолимо настъпващите виолетови езици, с които нощта щеше да застели замлъкващата София, чертаеха причудливи спирали по солидните прозорци на онези сгради от Ларгото, към които Стражаров изпружи врат, след като със съжаление установи, че носната му кърпа е споделила съдбата на панталоните и не би послужила за нищо повече от придатък на двата пръста, с които продължаваше да я дели от сигурна смърт на дъното на някой смет кош. Ноздрите му се разшириха в опит да поемат от внезапно появилия се въздушен приток, който се спускаше и побутваше неспокойно синкавия мрак към приземните етажи на величествените здания. В един неспокоен, статичен миг, сградите заприличаха на футуристични бяло-сини подводници и като че ли те извървяваха стъпките на Стражаров, а той бе закотвен, унил кораб-призрак сред всевиждащите талази от бетон, разделен в тъмната и светлата си половина от нажежена до червено права линия, която се изстрелваше и прескачаше мълниеносно през откритите пространства, за да се стовари с конвейерната си целеустременост и да издълбае огнения си жлеб в прииждащите монолитни блокове с прозорци за очи. От тази ненавременна игра на природните стихии, Стражаров почувства, че му прималява и още повече заби пети в лъскавите мраморни плочи. Двете министерства по знак спряха своя ход и младият мъж потърка запотеното си чело с опакото на свободната си длан. Омаломощен зави по „Руски“ и полъхът на падналия ниско в короните и сърцевината на дърветата вятър, захвърли купчина липов цвят върху ризата му и с критичната помпозност на някой чуждестранен художник успя да го примами и принуди машинално да забърше дяволските цветчета от чистата си риза, в резултат на което на дясната страна, точно под колосаната яка избиха весели жълтеникави петна. Това ново злочесто събитие съвсем обърка партийният активист и той, забравил всякакво приличие, ядно стисна с две ръце помътнялата си носна кърпа. Анаида никога нямаше да му обърне внимание. Младежът мъчително преглътна и разкриви в гримаса непривлекателното си, ъгловато лице. Да става каквото ще. Чертежите са в него, ще й ги предаде с тъжен поглед, който непременно ще предизвика у нея разбиране, и достойно ще се оттегли през тесните, сиви стъпала надолу през етажите на единствения вход в кооперацията, в която я бяха настанили. Временно. Щом решението узря в съзнанието на Стражаров, малкото динамо, което задвижваше психо-моторните му функции и се грижеше за необремененото му трудово съзнание, превключи оборотите и забравил за малко несгодите си, той бе окрилен от ирационалните искри на надеждата, прехвърчащи на малки, дружелюбни стада, привлечени от изкуствения светлик на уличните лампи и разбиващи се в причудливи сини пламъци, обрамчващи неприлично наболата брада на младия мъж. Точно тази своя набола брада Стражаров потърка с хъс, и привеждайки себе си и злощастния си платнен антураж в състояние на готовност, се размина с безименната актриса от онези филми, чиято жанрова разновидност носеше звучното и гордо послание на соцреализма, но за него представляваха цяла нова вселена на чието изучаване и възхваляване, той се бе посветил с отдадеността и крайното отношение, присъщо на всички млади. Стражаров разбира се изобщо не забеляза прегърбената, облечена в театрално дълга черна драперия старица, която се сливаше с катранните сенки и само случайните отблясъци на кръжащите дискове светлина, изливани от лампите, се докосваха до сивата й сплъстена коса и с почти недоловимо съскане се разпръскваха във вечерния въздух. Тя винаги играеше доблестната старица от антифашистката съпротива, която или зверовете от РО2, или тези — истинските зверове в ролята на вълци, мечки и побеснели кучета, разкъсваха на парчета и обагряха лентата с народната кръв, която извира от пръстта на безкрайните родни земи и се влива в бетонобъркачките, за да заздрави блоковете, под които ще почиват честните. На предния ден актрисата умря наистина за първи и последен път в живота си. Подсъдими на грубата и набързо скована дъсчена скамейка на времето, биха били две ръждиви отсенки — кичури от косата на съдбата, небрежно захвърлени от последната през необятния й мраморен балкон, разпрострял се на милиони километри, поддържан от три колони съзвездия — пазителят на звездната делта между Сириус и непознатата тогава черна дупка „Сталь“. И двете сенки имат незаслужено бедно родословно дърво за твърде важната роля, която играят на планетата Земя от големия социалистически взрив насам. Съдбата е това същество, в чиито коси са вплетени съвършени копия на безброй нишки от всички възможни филмови ленти в познатата Вселена (непознатата Вселена е обект на всички млади учени в красивите им фосфоресциращи престилки, неуморно трудещи се под царството на бетонния си саркофаг). В очите на Съдбата плуват сиво-черни прастари океани, на чието дъно милиарди риби-картографи стенат беззвучно в очакване на следващото й мигване, раждащо стройни армии от синьо-зелени облаци. Лицето й е набраздена восъчна палитра с безброй информационни платки, изобразяващи всички мисловни полета и споените връзки между всеки аксон, набъбнал от правилно, грешно или самоубийствено решение на всяка сложна материя в слънчевата система. Съдбата е самотна. Разходките по безкрайния, бял балкон са единственото й развлечение между скучните офис часове и пиенето на чай със слънчевия регент. Сърдита на цялото знание, в което се къпеше, Съдбата отряза косата си. Пепеляво жълтите й къдрици дълго се лутаха в студения космос, някои покриха невидими планети и посърваха, бавно разяждани от виолетовите им морета, други задушаваха цели астероидни системи, оплитайки ги в усойните си спирали. Две от тях обаче прогориха земната атмосфера. Две сенки, които сега стоят усмихнати — всяка в своята половина на дървената пейка и в своята половина на съзнателното съществуване, със своя аромат, а пред тях е трупът на старицата.
— Пак беше там преди мен — замислено отрони Старостта.
— Не е ли винаги обратното? — Младостта покри покри прозрачното си лице с грапавите си зелени длани и погледна дяволито през пръсти. Винаги бяха там по едно и също време. Без значение дали някой беден духов музикант от незнаен квартален оркестър умираше сам в наетата си ергенска стая, споходен от етилови илюзии за красив, огромен площад с бляскави черни павета, в които да се отразяват веселите медни копчета на костюма му, без значение дали някой клоун от съветски цирк чупи врата си, изпълнявайки своя невъзможно смешен номер пред притихналата, жадна за кръв публика, без значение дали бягащият сред увяхващите есенни дървета скитник ще се предаде на тичащите по следите му кучета в изгладени, изрядни униформи и с оголени жълти резци. Младостта — с нейните три реда зъби, тежкия аромат на арогантна несигурност и купчините печеливши лотарийни билети, залепени по тялото, дрехите и косата, и Старостта — с нейната беззъба паст и помътняло лице, по което изгревът отдавна не е пропълзявал, с нейната изтощена руска батерия и изкривен гръбнак, губещ се в безкрая, по който наредените неонови лампи пукат и гаснат пред погледа на прелитащите аеронавти и техните блестящи в златно илюминатори. Двете сили, които не споделят нищо освен личното си безсмъртие и умората си от скучната, церемониална работа, както и кратките минути, в които стоят в покритата си с хиляди лакти прах хотелска стая и съзерцават на стоп кадър най-добрият ход на der Konig des Schachs. Ход, с който Ласкер излъгал смъртта. Ход, който прогаря тлеещи огнени дупки в телевизора им и пръска стъклата на прозорците им на ярки бодливи искри.
Младостта се обърна и с известно подозрение огледа старицата, която безмълвно шареше с очи — единствената незасегната част от нервната й система, обхваната от ступор.
