младите бъбреха весело чак до часа за лягане.
— Ах, нашата хубава река, нашата прекрасна Амазонка! — възкликна девойката, която никога не се уморяваше да се възхищава на тази велика американска река.
— Наистина несравнима река! — обади се Маноел. — Едва сега добивам представа за цялата й величествена красота! Ето ние се спущаме по нея, както Ореляна и Ла Кондамин преди векове, и не се учудвам, че те са донесли такива чудесни описания!
— Малко невероятни! — вметна Бенито.
— Братко — възрази строго девойката, — не говори лошо за нашата Амазонка.
— Че аз не казвам нищо лошо, сестрице, само искам да напомня, че за нея има легенди!
— Да, вярно, има, и то чудесни. — отвърна Миня.
— Какви легенди? — запита Маноел. — Трябва да призная, че те още не са стигнали до Пара, или поне аз не ги зная!
— Че какво сте учили тогава в беленските училища? — засмя се девойката.
— Вече разбирам, че не са ни научили на нищо! — отговори Маноел.
— Как, господине?! — продължи Миня с шеговита строгост. — Нима не знаете преданията? Например, че някакво-исполинско влечуго, наричано Миньокао, спохождало от време на време Амазонка и че водите на реката прииждали, или спадали в зависимост от това, дали този змей се гмурва или изплува от нея, толкова бил огромен!
— Но виждали ли сте някога тоя баснословен Миньокао? — попита Маноел.
— Уви, не! — отвърна Лина.
— Колко жалко! — сметна за нужно да вметне Фрагозо.
— Ами Мае д’Агуа — продължи девойката, — тази прелестна и страшна жена, която обайва с погледа си и завлича под речните води непредпазливците, които се осмелят да я-погледнат?
— Ох, колкото до Мае д’Агуа, тя наистина съществува! — Възкликна наивната Лина. — Разправят дори, че още бродела по бреговете, но щом се приближиш до нея, изчезвала като русалка.
— Е, Лина — каза Бенито, — щом я видим, веднага ме повикай!
— За да ви улови и да ви замъкне на дъното на реката ли? а нищо на света, господин Бенито!
— Но тя вярва в това! — извика Миня.
— Сума хора вярват и в дънера на Манао! — обади се тогава Фрагозо, винаги готов да се намеси в полза на Лина.
— Дънерът на Манао ли? — запита Маноел! — Какъв е тоя дънер на Манао?
— Господин Маноел — отговори Фрагозо с комична важност, — изглежда, че има, или по-право е имало някога някакъв дънер на турума, който всяка година по едно и също време се спущал по Рио Негро, спирал за няколко дни в Манао и така стигал до Пара, като се отбивал във всички пристанища, където туземците го украсявали благоговейно със знаменца. Когато пристигнел в Белен, спирал и поемал обратно срещу течението на Амазонка, после по Рио Негро и се връщал в гората, откъдето тайнствено тръгвал. Един ден решили да го измъкнат на суша, но реката закипяла, придошла и се отказали да го ловят. Друг път капитанът на един кораб го закачил с кука и се опитал да го влачи на буксир… И този път разбеснялата се река скъсала въжетата и дънерът като по чудо се изплъзнал!
— И какво станало с него? — запита младата мулатка.
— Изглежда, госпожице Лина — отвърна Фрагозо, — че при последното си пътуване, вместо да свърне по Рио Негро, сбъркал пътя, продължил по Амазонка и оттогава не са го виждали вече!
— Ах, да можеше да го срещнем! — извика Лина.
— Ако го срещнем — отвърна Бенито, — ще те качим на него, Лина; той ще те отнесе в тайнствената си гора и ти също ще станеш приказна русалка!
— Че защо не? — възкликна закачливата девойка.
— Виждате ли колко много легенди — каза тогава Маноел, — и трябва да призная, че вашата река е достойна за тях. Но има и истински случки, които не падат по-долу от тях. Аз зная една и бих ви я разправил, ако не се страхувах, че ще ви натъжа, защото тя е действително печална.
— О, разказвайте, господин Маноел! — извика Лина. — Аз толкова обичам истории, които разплакват!
— Нима ти можеш да плачеш, Лина! — учуди се Бенито.
— Да, господин Бенито, но плача през смях.
— А, разправи ни я тогава, Маноел.
— Това е историята на една французойка. Благодарение на нейните патила тези брегове станали известни още в XVIII век.
— Слушаме ви — рече Миня.
— Започвам — каза Маноел. — В 1741 година, когато двама френски учени, Бугер и Ла Кондамин, били пратени да измерят един земен меридиан под екватора, към експедицията им бил придаден един много прочут астроном на име Годен де-з-Одоне.
И тъй, Годен де-з-Одоне тръгнал, но не тръгнал за Новия свят сам: той взел със себе си своята млада жена, децата си, тъста и щурея си.
Всички пътешественици пристигнали в Кито в добро здраве. Но там започнали за госпожа де-з-Одоне цял низ нещастия; защото в разстояние на месеци тя загубила няколко от децата си.
Когато към края на 1759 година Годен де-з-Одоне завършел работата си, трябвало да напусне Кито и да замине за Кайена. Щом пристигнал в този град, той поискал да докара там семейството си; но тъй като избухнала война, се принудил да помоли португалското правителство за разрешение да пусне госпожа де- з-Одоне и близките й.
Можете ли да повярвате? Минали няколко години, а такова разрешение все не се получавало.
В 1765 година Годен де-з-Одоне, отчаян от това протакане, решил да тръгне нагоре по Амазонка, за да се върне да потърси жена си в Кито; но точно преди да замине, внезапно заболяване го задържало и той не можал да изпълни проекта си.
Обаче постъпките не останали напразни и най-после на госпожа де-з-Одоне било съобщено, че португалският крал й е дал необходимото разрешение да подготви кораб, за да се спусне по реката и да се присъедини към мъжа си. Същевременно била издадена заповед в мисиите по Горна Амазонка да я чака конвой.
Госпожа де-з-Одоне, както ще видите по-нататък, била много смела жена. Затова тя не се подвоумила и, въпреки опасностите при такова пътуване през цял континент, заминала.
— Така й повелявал съпружеският дълг, Маноел — каза Якита, — и аз също бих постъпила като нея!
— Госпожа де-з-Одоне — продължи Маноел — тръгнала за Рио Бамба, на юг от Кито, като взела със себе си своя брат, децата си и един лекар-французин. Необходимо било да се доберат до мисиите на бразилската граница, където трябвало да се намират корабът и конвоят.
Отначало пътуването вървяло благополучно; пътят им минавал по притоците на Амазонка, по които се спущали с лодка. Но лека-полека заедно с трудностите нараствали опасностите и умората, и то в край, където върлувала едра шарка. Малцината водачи, които дошли да им предложат услугите си, в повечето случаи изчезвали след няколко дни, а един от тях, последният, който останал верен на пътешествениците, се удавил в река Бобонаса при опит да помогне на лекаря-французин.
Скоро лодката, полусчупена от блъскане в скали и плаващи дънери, станала негодна. Тогава се принудили да слязат на сушата и там, на края на една непроходима гора, да си построят няколко колиби от клони. Лекарят предложил да отиде напред с един негър, който никога не се отделял от госпожа де-з-Одоне. Двамата тръгнали. Чакали ги няколко дни… но напразно… Те не се върнали вече.
В това време провизиите се свършили. Изоставените се опитали безуспешно да се спуснат със сал по Бобонаса. Принудили се да се върнат в гората и да ходят пеш през този почти непроходим гъсталак! Това се оказало пряко силите на тези нещастници! Те рухвали един след друг въпреки грижите на храбрата французойка. За няколко дни деца, родители, слуги — всички измрели!
— О, нещастната жена! — възкликна Лина.
— Мадам де-з-Одоне сега била сама — продължи Маноел. — Намирала се още на хиляда левги от океана, до който трябвало да стигне! Тя продължавала да върви към реката вече не като майка!… Като
