Доктор Влади Механджийски лечителят

Румен ВучковДоктор Влади Механджийски лечителят

Помня когато се срещнахме за първи път. Дълго бродих в бетонната паст на твоя дом. Толкова дълго, че ми се приповръща. Бесен бях на фасовете, които настъпвах. На мръсните стени покрити с боя. Изкуствената светлина задълго извади очите ми от строя. Но съм дал клетва…

Ти беше в апартамента си. Опънат като кренвирш в един стол, почти безжизнен. Очите ти бяха пълни с електрони.

Бе ми омръзнало да ви гледам безизразните физиономии. Чувствах се резистентен към ленивата ви мъка, ако ме разбираш. Но нещо в теб ме привлече. Като те видях и си дадох сметка, че ти ще преодолееш това скапано заболяване, наречено от не знам си кой Анемичен съвременен синдром (АСС). Да, точно така. Гледах те и бях сигурен. Сополите бяха се стекли от носа чак до брадата ти и бяха запечатали цялата ти уста. Добре, че чистачът навремето се бе сетил да пъхне там една сламка. По този начин си отървал задушаването. Но така и не ти бе измил дупето негодникът та се чувствах като в тоалетната на ада, дявол да го вземе!

Да, скитнико, помня те. Наистина бе се пристрастил качествено. На масата забелязах два телефона модел Izmishljotina Z120, последен модел за времето си. Само за маниаци, както се казваше в рекламата. Компютърът още светеше, а от климатика се стичаше студ. Неонът ни грееше от тавана като призрачно слънце.

Първо изключих телевизора. Помниш ли, точно на средата на едно социологическо предаване? Не мина и минута и силен гърч се плъзна по цялото ти тяло, абстиненцията се надигна в цялата си психотронна прелест. За момент помислих, че те губя, че ще те грабне смъртта. Инжектирах ти адреналин в сърцето. Тогава мина онзи задник от домсъвета и каза, че няма да те бъде. А помниш ли какво му казах аз? Да, точно така! Казах му: „Да пипаш евротестисите на Георги Крезов!“. Е, да не беше ме предизвиквал задникът му със задник!

Тик-так, тик-так… Ах, този неон!

Когато те посетих за втори път гърчовете ти бяха изчезнали. Почистих те с вестник и пъхнах няколко кубчета лед в гащите ти. От виртуалната действителност на жиците и пластмасата тялото ти плахо пристъпи към живота. Там, където те очаквах може би само аз. Твоят Бог, роднина, приятел. И куп изкуфели теоретици, които обявиха, че съм изгубил професионална отговорност и съм се отдал на егоистичното желание да вляза в историята. Професионална отговорност! Дрън-дрън!

Преди да си тръгна покрих телефоните с една непрозрачна кърпа. Веднага запуших ушите си и гледах как се бориш с мигновеното задушаване, което бе последвано от обилни кръвоизливи. Без да изваждам пръсти от ушите си аз се отдалечих с погнуса, но и с чувство за добре свършена работа, слава Богу.

А когато настъпи полунощ, може би заради пълнолунието, а може би бях забравил да изпия приспивателното, кой знае, аз се надигнах от кревата и предприех изтощителен джогинг. Задъхан в твоя дом, точно преди да се съмне, надвесен над теб аз те наблюдавах. Никога няма да възвърне дори малка част от чувствителността си, бяха казали професорите. Ако е останала дори искрица разум в това същество, сподели един окултист, тя ще се бори то никога да не се събуди.

Да, мой виртуални пътешественико, прогнозите не бяха лъчезарни.

Разгърнах страниците на едно списание, което се въргаляше на пода. Колко самотни погледи са се изгубили в тия гладки страници! В любимото ни общество, приятелю, няма тирани, защото то самото е тиран. Рекламират ни правото на избор, но ние подозираме, че можем да избираме едва измежду няколко реклами. От какво ни е страх? Че някой ще ни отнеме тази оскъдица? Глупости!

Така мислех надвесен над теб и се питах какво се е случило със свободолюбивия ти дух. Помниш ли когато беше дете, тогава успя ли за миг да погледнеш във времето, за да видиш една изпотена космата топка, която чувства колкото ряпа? Едва ли!

Напънах кабела и го отскубнах заедно със захранващия блок. Мониторът угасна. Стаята излезе от хладната уста на климатика. През прозореца нахлу мека топлина, аз поставих уокмена на теб и ти пуснах музика. На изток тъмнината се пропука и облаците почервеняха. Дълго мислех тогава дали някога си бил влюбен в цялото това богатство. Дори не забелязах кога съм си отишъл.

Експертите казваха, че слухът, заедно с цялата сетивност, при поставена диагноза АСС си е отишъл завинаги. Каква ли е насладата от тази абсолютна тишина!

Но ако ти не си чул музиката онази сутрин, тогава какво те бе накарало да се разшаваш и да скочиш през терасата? Откъдето си прелетял в брезичката долу и от нея в градинката с трева.

Мой скиталецо, нали казваха, че никога няма да помръднеш това уморено тяло! Но тогава как с прободна рана в стомаха и счупен крак си успял да допълзиш до улицата! А когато онзи клет полицай те е пресрещнал, ти си се изправил пред него на колене. И си му отхапал топките, соколе!

Хм, а казваха, че си пътник!

Едва ли друг човек в твоето състояние щеше да успее да подкара патрулката с бясна скорост. И да я забие във влак! Да. Точно онзи влак, с който си достигнал онова малко селце, където да помечтаеш за детството. В градината на баба ти, прегръщал си невени и здравец, със спомен за кокичето — твоето пролетно сестриче, под сянката на люляка. Ограден в далечината от оръжия и крясъци по-тихи от музиката

7 август 2005 г.

,

Информация за текста

© 2005 Румен Вучков

Източник: Авторът

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/3423]

Последна редакция: 2007-09-01 00:00:00