Зъбците на веригата поглъщаха последните мигове на величественото дърво. Човеците край него се хилеха в първичен екстаз. Екстаз от болката на другия, насладата от неговите мъки, от неговата смърт. Те едва ли се докосваха до такава дълбина на осмисляне, но едно бе сигурно — наслаждаваха се — бяха погълнати от това.
Огромният бор простена. Бавно, с могъщ замах започна да се накланя все повече и повече. Гората проплака безпомощна. Борът изтътна. Въздухът завибрира.
Джеймс отстъпи и метна резачката зад себе си в ехиден възторг.
Набралите скорост зъбци раздраха шията и гърдите на Колин. Той умря усмихнат. Пръски от кръвта му обагриха ризата на неговия приятел. Той не усети нищо.
Смъртно нараненото дърво полегна в обятията на своите двама по-млади братя. Двата бука го обгърнаха с клоните си. Той им зашепна кротко.
Джеймс Харди продължаваше да се хили глупаво. Тепърва му предстоеше да разбере, че стореното от него е лишено от смисъл. Ако можеше да го осмисли. Ако имаше време…
Със стряскащ звук, с грохот — сякаш боен вик, двете млади дървета се стовариха, смазвайки под себе си останките на горящата барака, Хансен, мъкнещ Ейбрахам сред огъня и дима, и отломките от злото, намерило леговище в плесенясалите тъмни ъгли на постройката.
В предсмъртния си сън Чичо Хенри се сепна. За миг сякаш се усмихна. Раздвижи се механично с почти недоловими движения, напомнящи леки потръпвания. Влачейки тялото си с къси, леки конвулсии, инстинктивно се насочи към своето ложе в корените на огромния бор.
Грохотът на бараката изненада Харди. Изтръгна го от пелената зло, обвила съзнанието му. Едва сега той започна да вижда около себе си истински. Извърна се. Огънят отрази в очите му животинския страх, приклещил неговата душа.
Миг по-късно трупът на могъщия бор премаза своя убиец.
18.
Насълзените от взиране очи на Чарли първи забелязаха заревото на огъня.
Момчето се ококори и изненадано ахна.
Старата жена, следяща пътя пред себе си, го изгледа странно. Той не реагира, а остана загледан. Тя също погледна над отсрещните дървета. С всеки метър, изминат от гумите на пикапа, сиянието от огъня ставаше по-силно. Усещането за нещастие натежа във въздуха.
„Форд“-ът изскочи на полянката. Спирачките пискливо изскърцаха. Чарли би сметнал, че са объркали пътя, ако имаше такава възможност. Но нямаше. Пътят беше само един и от гледката, до която ги бе отвел, душата на момчето се сви. То изхвръкна като тапа и се затича към постройките. Погледна бегло дядовата си — тъмна. Нещо липсваше в контурите на периферното му зрение, но не се замисли — нямаше време — пламтящия огън отсреща го привличаше с гибелна сила. Момчето тръсна глава — не, не можеше там да е дядо му, вероятно е видял пожара и е тръгнал да търси помощ. Това, за определен период от време, беше последната му свързана мисъл. Напрежението му надделя над разума и мислите му се застрелкаха като къси несвързани идеи, каращи го да тича безцелно из руините.
Същата тази гледката върна тежестта на годините върху плещите на старата жена. Отминали бяха времената на добрите пожелания и благородното самозалъгване. Реалността я погълна и тя почти вкуси гибелта стелеща се наоколо.
Инстинктивно госпожа Дохърти игнорира двете постройки и погледна към трупа на стария бор. Забеляза човешко тяло. Забърза. Наближи — забеляза още едно. Затича се.
Старата жена изхлипа. Ситните й стъпки, сякаш я задържаха на едно място. Най-после стигна и се стъписа — хората бяха мъртви. Нея обаче я вълнуваше друго — хората бяха чужди. Струйка надежда се промъкна в сърцето й.
Необяснимо с нормалните сетива госпожа Дохърти усети Чичо Хенри, преди да го види. Затича се по протежението на голямото дърво. Все още не го виждаше. Крачка. Втора. Старата жена падна на колене до безжизненото тяло.
Чичо Хенри бе успял да се добере до своето място в лоното на бора.
Мириам Дохърти бе стигнала до финала на своето надбягване с времето — закъсняла с мигове. Би дала целия си живот, за да върне назад тези мигове и… поне онзи човек можеше да не ги принуждава да спират…
Старата жена се наведе и взе в скута си главата на своя любим. Нежно го прегърна като зашепна тихо, забравила за времето, забравила всичко.
— Нашето време свърши… Мириам… без следа… — гласът на Чичо Хенри бе слаб, топящ се, бе по-скоро дихание — … ние… — восъчно бледата ръка, посегна сякаш да погали, но меко и плавно се отпусна на гърдите му — аз отивам… — жената гледаше склопените очи невярваща, погледна Чарли, взрян като хипнотизиран в тях.
— Хенри, Хенри, аз съм, Хенри…
— … някъде… — последното дихание на стареца прелетя сред побелелите коси на жената.
— Не, Хенри, не, аз съм тук, при теб, дойдох… — гласът на старата жена заглъхна в ридания и тя заплака, прегърнала своя Хенри. Заплака така, както само смъртно ранена душа може да плаче. С цялата горест на своя отминал живот.
Чарли отстъпи, все още вперил блуждаещ поглед в двамата старци. Сълзи се стичаха по начерненото му от сажди лице.
Отнякъде долетя вятърът, пое душата на Чичо Хенри и я понесе на крилете си по вечния й път, където старецът най-после срещна своя приятел.
19.
Нощта беше млада. Болката на гората — тежка. Въздухът наоколо сякаш се движеше. Сякаш тъжни сенки минаваха край трупа на могъщия бор, скланяха глава с последно „Прости“ и отлитаха, избледняваха — някъде там — някъде.
Гората не пя! Гората не крещя! Гората мълчеше втрещена!
Епилог
Годините се изнизаха в равния си монотонен ритъм. Цяло десетилетие Чарлз Грийвз бягаше от един спомен. Болезнен и мъчителен. Забраняваше си дори мисълта за него. Всеки път, щом не успееше да го потисне, подлагаше душата си на наказание.
И сега, след толкова години, той стоеше безмълвен пред два надгробни камъка и не мислеше за нищо. Гробището беше малко, но поддържано. Маунтсвил бе непретенциозно градче, високо в планината, но успяваше в общи линии да бъде в крак с времето.
Младежът, някъде около тридесет годишен, бе висок и строен, с гъвкаво тяло. Лицето му бе неестествено изпито, с големи сиво-лилави сенки под очите. Напоследък животът му бе станал невъзможен, погълнат от натрапчивата идея за вина, за непълноценност. Той страдаше ден и нощ, измъчван от съмнения и угризения. Бе станал затворен, безжизнен, откъснат от обществото, сякаш криещ се от нещо. Не беше изминало много време, откакто най-сетне призна пред себе си — нещата вървят зле.
Съвсем не бе лесно да се изправи лице в лице със своя призрак. С призрака на миналото си. Спомена за думите на една старица, казани някога в един влак, му помогна, въпреки че и тя имаше своето място в хаоса, поглъщащ младостта му.
Приседна между двата бели камъка.
„ХЕНРИ ДЖ. ЛОУГЪН“, прочете единия полугласно и облегна глава на него. Прокара ръка по надписа „МИРИАМ АЛ. ДОХЪРТИ“ върху другия и затвори очи. Постоя така час, може и повече. Остави мислите си да се реят. Не спираше никоя, не търсеше никоя. Накрая стана и се отдалечи без да се обръща.
Крачеше из градчето, но не безцелно, а сякаш търсеше нещо. Не след дълго се спря пред една къща.
