Високият бук беше на разстояние от около петстотин крачки и вятърът духаше откъм него право в лицата ни. Димът падаше над нас и на тънки пластове се понасяше от сечището към високата гора на другата страна на склона. Седяхме мълчаливо в тази тържествена тишина, докато синкавият воал на ранната пролетна вечер започна да се спуска над сечището и да се наслагва между корените на ниската растителност. Червените зари бавно гаснеха, от земята залъха студ и влага, а в мрака, който все повече се сгъстяваше, ясно засветиха дребничките, още съвсем жълти листенца, полазили от вретеновидните пъпчици и накацали като малки пеперудки по всички клонки на буковете от младата и от старата гора.
И ето…
Внезапно към средата на сечището се чу шум от крила на глухар и над гъсталака се показа голяма птица. След миг тя кацна върху дебелия долен клон на бука, който наблюдавахме. Това беше такава едра и красива птица, че наистина само глупак не би я улучил, още повече че беше кацнала на изток от приготвения път и при това върху клон, който както добре бях запомнил, стърчеше на ясния небосклон в широкото пространство между дърветата.
Свалих бинокъла и въздъхнах… Повече не посмях да мръдна, защото глухарят се обади.
Съвсем ясно чухме неговото чаткане, плюкане и пак чаткане… После отново стана тихо.
Изчатка още веднъж…
Двамата седяхме като вцепенени, не смеехме да мръднем. След малко падна гъст, тъмен мрак, който ни забули отвсякъде, както в приказката мъглата скрива Пепеляшка. Чак тогава се надигнахме и тръгнахме по продължение на гъсталака, стъпвайки предпазливо наведени, за да не издадем и най-незначителния шум. В гърдите си усещахме приятна топлина и празнично спокойствие.
Из пътя не проронихме нито думичка, а щом стигнахме горската колиба, най-напред плътно затулихме прозорчетата и после запалихме светлина.
Самоварът кипна, уханието на чай изпълни малкото помещение. Седнахме на вечеря.
След малко горският започна да разказва различни случки.
Естествено, в началото спомена за всички глухари, застреляни в неговия район. Разказваше за тях така, сякаш те бяха негови собствени деца и той им бе вдъхнал живот на земята. Като описваше един необикновено красив екземпляр, той стана толкова горд, че за да изобрази могъществото по подходящ начин, убедено добави, че под клюна си имал същите мустаци, както на господин императора. Сигурно това беше най-възвишената представа на нашия мил горски, който накрая започна да ме уверява, че този, за който ще отида утре сутринта, с нищо не е по-лош. Явно последното го каза само за да не съжалявам, че именно аз не бях застрелял този отдавнашен покойник с императорски мустаци.
След глухарите дойде ред на бракониерите. Наричаше ги с фамилните им имена и споменаваше селища и местности от баварския край, откъдето, както казваше, били родом. След интересния разказ за големите птици обаче той не успя да привлече любопитството ми с приказки за бракониерите, макар случките да ставаха все по-страшни и по-кървави. И щом накрая започна да разказва един случай, който бях слушал най-малко от петнайсетина лесничеи, аз се прозинах и тактично промърморих, че вече е крайно време да си лягаме да спим, защото не ми се иска да прекарам нощта с духове.
При тези думи той ме погледна слисан, а аз го уверих, че ако продължи да разказва още половин час, сигурно ще узная как веднъж към полунощ бракониерите за малко щели да го застрелят…
Горският покашля и загаси лампата, сякаш се страхуваше да не забележа как се изчервява.
Двамата се изпънахме на твърдия нар и аз за последен път чух гласа му в тъмнината. Пожела ми „лека нощ“…
После захърка, по-точно застърга като трион по сухо дърво.
II
Нещо силно ми убиваше отляво и затова се обърнах на дясната страна. Това не ми помогна, защото сега десният ми хълбок страдаше, както преди това левият. Легнах по гръб и вече задрямал, си мислех какво ли се е случило днес, че леглото е така неудобно. Сетне ми се стори, че чувам тромави, бавни стъпки от тежки, подковани обувки по пода, че нещо съвсем близо до мен отвратително съска, и накрая, за да завърши серията странни видения, ясно чух как някой ме вика на фамилно име.
От изненада разтворих широко очи и видях над себе си дървените греди, осветени от жълтеникавата светлина на газената лампа, и съвсем наблизко мустакатото лице на горския. Сетих се, че не съм у дома, а в колибата под Зеления плац.
В същия миг се изправих на нара, отметнах тежката вълнена завивка и застанах пред горския, напълно готов за път. На масата две чаши, пълни с чай, вдигаха па̀ра и до всяка имаше по чашка коняк. Наистина това беше необходимо, защото в колибата вееше кучешки студ, макар да бяхме я позатоплили вчера. Пролетните нощи са необичайно мразовити и студената им влага прониква чак до костите. Горещият чай с коняк обаче бързо възвърна енергичността на вцепенените крайници и изостри сетивата ни.
После потънахме в нощта…
Все още беше тъмно, макар на изток звездите да бледнееха. Бяхме тръгнали навреме, тъй като най- много след четвърт час щеше да започне изгревът, а с него — и токуването на глухарите.
Крачехме бързо по размекнатия и на места подкопан горски път и напредвахме предпазливо. Внимавахме да не би под краката ни случайно нещо да изпращи, защото голямата птица вече сигурно е будна и всеки подозрителен шум би ни разкрил. Там, където високата млада гора се снижаваше дотолкова че дръвчетата стигаха едва до пояс, изминахме известно разстояние от пътя съвсем приведени. Изправихме се, когато навлязохме въз високата гора. Тук още цареше мрак и с горския си отдъхнахме, защото отсега нататък можехме да се движим по-свободно. Високата гора, от една страна, ще ни скрие, а от друга, ще приглуши шума от стъпките ни.
Стигнахме едрия бук, отбелязан с хартийка. Вторачих се в тъмнината — и я гледай! — на невидимия ствол на елата парчето забодена хартия се мержелееше като неясна звезда. После погледнах нагоре и доволно се усмихнах. Между короните на дърветата мигаха искрящи звезди. Небосводът беше безоблачен и обещаваше, че настъпващото утро ще бъде едно от най-красивите.
Нахлупих шапката си още по-ниско на челото, закопчах всички копчета на палтото си и вдигнах яка, за да не се белее ризата ми в утринния мрак. После сложих в пушката два патрона с едри сачми, освободих предпазителя и се обърнах към горския. Подадох му ръка и набързо се сбогувах с него.
— На слука! — по-скоро въздъхна той.
— На слука! — благодарих аз.
Тръгнах към светлеещата хартийка с такива колебливи и внимателни стъпки, сякаш се страхувах, че може да настъпя остър бръснач. Мислено съжалявах горския, който от този момент трябваше да седи неподвижно върху студената земя и да чака докато чуе изстрел. Дори и цигара не може да запали, а това за него е равносилно на тежко наказание.
Наближих елата, отново се втренчих в тъмнината и щом мярнах белеещата се хартийка, тръгнах към нея все тъй колебливо и безшумно. Вървях от едната до другата хартийка, докато в гората започна да се прояснява. Отново бях при едрия бук, облегнах се и зачаках токуването на глухаря. Стоях на едно място, защото и най-предпазливото движение би ме издало. Преди токуването бодърстващият глухар е по- бдителен от войник на пост. На изток небето позеленя и звездите, които само преди миг все още блестяха, започнаха да потъват в чудна светлина, пълзяща нагоре към висините. Нощем те сякаш слизаха съвсем ниско да си поприказват със земята, а после литваха към безкрайните далечини на вселената. И тъмнината, която досега стоеше безстрашна навсякъде между дърветата, започваше да избледнява и да се крие зад стволовете…
После над короните на дърветата във високата гора зад сечището се появи жълтеникава ивица. По небосвода след зелената вълна прииждаше и се разливаше жълто сияние, което разпръскваше нощната тъмнина и раждаше новия ден.
Точно в тоя миг енергично скочих и здраво стиснах с две ръце пушката.
Близо до мен чух странен звук, веднага последва втори и трети, а след тях се чуха няколко еднакви, все още приглушени, но по-бързи. Сякаш някъде в далечината затрака мелница…
И отново настана гробна тишина, стори ми се дори още по-дълбока…
Не можех да се объркам. Не стоях така за пръв път в гората. Много добре знаех, че това беше голяма
