Той фърка, като гледа задоблачния мир, в широкото стреми се под слънчовия блясък. Не слуша на тълпата безсмисления крясък, той гладен е за воля, за въздух, за ефир. Възходът му е мъчен, полетът му опасен, нечакани препънки на пътя му стоят, мъгли, теченья разни и бури, що ръмжат, готови да го тласнат във хаоса ужасен. Нерядко той се спира, уплашен от шумът. Надолу гледа — грозно, нагоре — невъзможно! В душата му прониква съмнение нищожно. Той вярата си губи, тъмнее му умът. Но той се сепва, тръпне, пак плеснува крилата и фърка през мъглите, през бурния гърмеж, глас таен му пришъпва: Ти гений си, напреж! И той лети нагоре, лети към светлината. Там нови сенки бягат през смелия му път, светкавици и мълний разпарят ширинето, и паплачи нечисти затулят му небето, и птиците на мрака го гонят и кълвйът. И дълго той се скита в борба с беди опасни, стреми се, забикаля, напада и се крий, когато слаб е, бяга, когато може, бий и всичко одолява в полета си прекрасни. И тоя гений, който ту Колумб се зове, ту Байрон, ту пък Цезар, ту демон на борбата, един, самси се бори със целий свят, с съдбата, прескача хоризонти, пространства, векове. И най-подир, след мъки, борби, позор и врява, той тленното надвива, превзима вечността и горд и мрачен стига оная висота, де нищо не смущава безсмъртната му слава. Юли 1882 ,
Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]
Набиране: Диа Ангелова, Мартин Митов, Живко Иванов и студенти от Пловдивския университет
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/5185]
Последна редакция: 2008-01-29 23:40:00
