и от трупове безброй, от мъртви юнаци, и от пушек, и от гной, и от плач сираци… Ясно свети върху нас вече небосклона — няма за теб, татко, аз сълза да порона! Няма подло тоя ден да заплача тука: нека туй сърце във мен сега да се пука! III Ах, да би бил жив остал, да не бе загинал, ах, да би пак оживял твоя прах изстинал, та да станеш да съзреш нашата свобода, ти, кой с такъв жар горещ любеше народа; ти, кой чака мълчишком и верва тъй страстно, и мълвеше крадишком словото опасно; ти, кой изтърпя безчет беди, мъки жалки, и великия завет връчи нам от малки; ти, кой в най-ужасний час верва неусърнал — как те бих прегърнал аз, как ме би — прегърнал! Как ти бих казал: „Живей! Свободен е роба!“ И с душа, коя се смей, влезнал бих ти в гроба! IV Колко други йоще знам, дето тъй умряха, и на тоз двубой голям края не видяха! Те загинаха със жал и глави склониха, но в светия идеал не се усъмниха. Ти от тях бе. Ти горя с таз надежда тайна, и със вяра пак умря в победата сяйна — вяра крепка, що топли нас през вековете, и през всичкий мрак, мъгли не спря да ни свети. И когато ужас див обфана страната, и слух мрачен и смутлив дойде от войната, че врагът се одържа, че напред отива, ти каза сърдит: „Лъжа! ТЯ се не надвива!“ И кога градът злочест в бяг се разотиде,
