викна контът побледнял. Дан ревна: — Откак живея йощ не знам да червенея! Да зафанем, Балафре, вече знаем се добре. — Дан-войводо! Тя е моя! — Туй кажи го подир боя! — Ех, готви се да умреш! — Помоли се по-напреж! И двамината соколи изтеглиха саби голи. И почна се боя веч, кръстоса се меч със меч, враг на врага смърт изпраща, удар удара посряща, стоманата чатка, пей, пот ручи и кръв се лей, пламтят очи, кипи боя, тръпне глухата усоя. Вече слънцето блещи и дъбравите злати. Саби святкат, като мълний, гърди кипят с ярост пълни, няма отдих, няма спир, Балафре не иска мир, Дан-войвода труд не сяща и на рана с рана плаща. Ето вече трети път нови саби как трошът. Никой не мре и не пада, нито иска пък пощада: контът кървав, страховит, Дан настръхнал, яровит! — Дане! Чакай, доста кърви! — Балафре извика първи: — Ний кръвта си ще излейм, преди да си одолейм! Тако ми свети Марцело, имаш стоманено тело! — Както ти гърди от мед! — Аз предлагам най-напред: да оставим на Павуна, тя да реши нашта буна. Нека каже тука с глас — кого иска тя от нас? Дан извика гръмогласно: — Излез, пиле мое красно, и без страх ни извести кого повеч любиш ти? Контът радостно потръпна: — Тя е моя — си пошъпна. И високо викна той: — Нека върху герба мой падне укор и презренье, ако тя не е за мене — аз сърце й нежно знам. Дан викна: — Да падне срам въз тези гори и дъбрави, ако Дана тя забрави! Ей Павуна се яви — самодива в тез гори — златна коса тихо вей се, младо лице руменей се, двама борци в жар горят, две войски кат лист трептят. Тя застана белолика, хубавица, па извика: — Дор таз гора зеленей дор и птичка в нея пей, дор орела тук прелита, и юнашство се почита, и кокичето расте, мома българка не ще свойто либе да оттикне, стар латинец да обикне! Славний рицар Балафре би се храбро и добре, но когато се завърна, той Павуна не прегърна: неговият замък як беше пълен с пущинак… Ах, сега Павуна де е? Без любов не се живее!
