Към природата

Защо ръждата тленна от теб да предпочита —
и свойте дрипи жалки — от твойта дреха сшита
с лъчи, с дъга, с смарагди, с румянец и злато?
И звънът на среброто или на железата —
от твойта песен чудна разляна в небесата:
        Защо? Защо? Защо?

Но ти, природо вечна, духа ми не огряваш,
на тоз въпрос безумен бръз отговор не даваш:
и ти сама си даже загадка зарад нас!
На нашите съмненья и лутане несвясно
ти отговаряш само с едно величие ясно,
        кат някой сфинкс без глас!

И нашите страданья, и радости, и вопли
мира ти не смущават и туй що нази чопли,
вълнува, мъчи, губи, не бърчи твоя лик;
ти само се любуваш на хубостта си вечна
и гаче тихо чакаш, щастлива и безпечна,
        невидим годеник!

И аз скиталец бледен, изникнал без причина,
и пак така увяхнал — аз скоро ще замина
кат гост неканен, тъмен, о, дивно естество!
И сред шума, песните — подобно вековете —
безследно ще изчезна, без някой да ме сети
        в туй вечно тържество!

Пловдив, 14 март 1882

,

Информация за текста

Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]

Набиране: Диа Ангелова, Мартин Митов, Живко Иванов и студенти от Пловдивския университет

Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/5167)

Последна редакция: 2008-01-29 23:40:00