И той ни остави.
Ние очаквахме в коридора с нетърпение.
След малко Кривцов се върна.
— Батюшки, — каза той, като си изтриваше пота от лицето, — влезте, влезте, за вас са определени две от първите ложи.
— А „Шуми Марица“?
Той махна с ръка.
Па като сниши гласа си, обясни ни, че махването на българския марш от програмата не станало с цел да ни докачат, а по съображения от друго, деликатно естество, и ни предаде извиненията на разпоредителния комитет. Той ни успокоява доста, но не ни разправи ясно кои бяха тия съображения, очевидно беше му трудно да ни обади истината. Ние настоявахме. Принуди се най-после да ни обясни, че махването на „Шуми Марица“ е станало да се не наранят някои чувства, някои самолюбия тая вечер. Чии бяха тия самолюбия и тия чувства, ние нито за миг не се подвоумихме да се догадим; всички разбрахме, че това се прави в угода на сърбите. Сами ли бяха изявили притезания, виждайки може би в нашия марш, под звуковете на който преди две години и половина българските знамена бяха се развели победоносно на сръбска земя, един наранителен за тяхната чест спомен, разпоредителите ли по свой почин, от чувство на прекалена деликатност към сръбските гости, бяха решили това — не можахме да узнаем. Кривцов ни даде да разберем, че се е намесило и друго влияние, от по-високо място. Нам не ни бе мъчно да повярваме това, като имахме пред вид признаците на хладина и на сръдня към България, за което се спомена по-горе.
Кривцов залягаше по всеки начин да ни успокои и придума да влезем вътре. Той ни представяше на вид лошото впечатление, скандала, който би произвело отсъствието на българската депутация, и че това би турило в трудно положение самите руси, а най-вече него. Той ни заклинаше да се не обиждаме, да влезем в положението молеше, ободряваше.
Подир всичко това ние намерихме, че е най-благоразумно да го послушаме и да влезем.
Едва се настанихме — всички с камък в гърдите — в ложите си, завесата се вдигна и най-напред излезе един русин, професор, мисля, та чете сказка по великото историческо значение за Русия на събитието, що се празнуваше днес. Сказката се свърши сред дружни ръкопляскания от целия театър, чиито три реда ложи и партер бяха препълнени от славяни и руси. Между последните се забелязваха граф Игнатиев, председател на славянското благотворително общество в Петербург, г. Победоносцев, оберпрокурор на Светейшия Синод, г. Саблер, помощникът му г. Витте, проф. Ламански, проф. Антонович, абисинският герой Ашинов, който беше довел на юбилея един абисински владика и една черна абисинска принцеса, девойка, внука на Менелика, като представители на империята му, и други лица с гръмливи или известни имена.
Силни и задушевни ръкопляскания поздравиха появяването на Славянски, облечен в богати староруски болярски одежди, както и жена му, както и дъщеря му.
Най-напред се изпя руският химн, изслушан от публиката на крака. Въодушевени ръкопляскания поздравиха хора, когато свърши. Подир четвъртчасова почивка Славянски пак излезе и изпя ческия марш, поздравен пак от бурни ръкопляскания; а след това — почивка и нов славянски химн или марш. По тоя начин се изредиха всичките песни, означени в програмата, освен осъдения български марш.
Това обстоятелство ни бъркаше да можем да се присъединим към общия ентусиазъм, да се издигнат чувствата ни до диапазона на възторга на останалите гости, силно потресени от вълнение при слушането родни славянски звукове в това интимно, почти семейно славянско събрание. Заедно с другите и ние пляскахме, но в душите ни беше тежко, скръб и мъка имаше там, ние се чувствувахме като убити.
Току-що Славянски се кланяше за последен път, награждаван сега с още по-продължителни и горещи ръкопляскания от публиката, която се размърдваше, за да стане, на предните редове на партера се изправи ненадейно Ашинов, със своята странна, руса, женствена физиономия, с голяма свилена руса брада, облечен в богата черкезка носия, каквато имаше право да носи като кубански казак, с абисински орден на гърдите, и извика на Славянски със своя тьнък и писклив глас:
—
Всички очи се обърнаха към него.
Шумът утихна.
Славянски остана на сцената в недоумение.
Един стар генерал от средните чинове на партера извика:
—
Викът „Шумит Марица“ се подзе и от други присъствуващи; повтори се доста гъсто и от местата, дето седяха депутациите; особено силно завикаха чехите и руските офицери. Па загьрмя и цялата зала:
—
При това общо желание, изразено тъй неочаквано и тъй дружно, Славянски се обърна към хора си, даде му бърз знак с ръка и българският марш се запя сред пълната въдворена тишина.
Всеки може да си представи чувството, което ни облада. Станали прави, разтреперани от неописуемо вълнение и щастие, порасли до небето от гордост, ние слушахме с очи, обърнати към хора, нашия мил и славен марш, като усещахме, че към нашите ложи — особено ложата, дето беше дядо Цанков — бяха устремени множество съчувствени погледи. Хорът пееше стройно, с увлечение; потресающата сила на тая песен въз блудкаво игрив немски мотив, без войнствени удари, но пълна със спомени за дни на славни борби и събития, ехтяла в димовете на битките, в урата на победите и триумфите, покърти до дълбочините нашите изтерзани в изгнанието и унижението български души. Сякаш тая чудна песен беше един силен протест против посягането въз българската чест; сякаш тя сбра в себе, кристализува в звукове всичко високо и добро, каквото имаше у нас, всичките слави на българския народ. При днешните обстоятелства особено, в днешния час, на това място тя имаше страшно за нас обаяние.
Когато хорът свърши първия куплет с припева:
— публиката се дигна: един ураган от ръкопляскания. Залата се потресе. Заехтяха „браво!“ и „ура!“… А Кривцов? Пляска и реве като луд… Славянски многократно и ниско се кланяше развълнуван и уморен. Нова гръмовна буря, театърът зафуча цял от стотина „бис“! Очевидно магията на тая песен обхващаше душата и на публиката, чрез други психологически процес вероятно, но със същата сила.
Хорът повтори пак първия куплет:
Нови ръкопляскания удавиха последните думн на припева, пак гърмовни и безчетни бис. И хорът захващаше трети път — а всички предишни песни се пяха един път! Що беше това! Ние не разбирахме. Сякаш публиката ни даваше едно бляскаво удовлетворение чрез това горещо съчувствие за горчивините, изпитани преди малко, като че е знаела… Това приличаше на един триумф! До мене стоеше Кривцов неподвижен. Аз го погледнах пак. Бедният, бършеше очите си! Всички очи гледаха към нас. Славянски свърши сред ръкопляскания, залата и ложите ни поздравляваха с топли усмивки в погледа. Граф Игнатиев, сияещ, ни поздравляваше с ръка; много руси дойдоха под ложата ни и простряха ръце, като да искаха да хванат нашите; генералът, който беше извикал подир Ашинова
— Господа, господа! Това е скъпо за нас, руските люде. Аз чувах тия звукове, когато водех българска
