близо на един закъснял човек, разговора.
— Аз ли? Защото на мъжете е свойствено да лъжат — отговори Тотка, като шареше с края на омбрелата си пясъка.
— Всичките?
— Да.
— Ти си много млада, за да дойдеш до такова заключение за хората.
— Да, но…
Тя замлъкна.
— Ти знаеш, че те обичам?
— Знам.
— И ти ме обичаш, в това не се съмнявам.
— Не се съмнявай.
— Тогава защо съмнение? Аз ти казвам онова, което мисля и което вярвам. Ти идущата година свършваш акушерство, а аз свършвам педагогическия факултет. После сме щастливи… тоест, и сега сме щастливи, но тогава ще бъдем законно и напълно щастливи. Ние сме роби на глупавите обществени условия…
— Аз ще оставя баба Ганчовица, не мога да й пренасям тиранията — каза Тотка.
— Остави я.
— Трябва да потърся стая.
— Ела у Кулини, има сега свободна.
— Има?
— До моята стая…
Тотка гледаше месечината.
— Ох, колко хубаво! — въздъхна тя. Гласът й трепереше, а умът й се понесе в бъдащето…
Един нисък човек с дебела тояга и с умерени стъпки мина из ближната алея и се изгуби нататък.
Момъкът извади часовника, турна цигарата над него, смукна и освети циферблата.
— Десет и половина часът — каза той.
— Малко ме е грижа — изшушна Тотка.
— Щастливите не питат за времето — засмя се той, като я обгърна около врата и я цалуна.
— Тук е много тъмно, да станем — каза тя и се изправи.
И той стана.
— Нощта е толкова очарователна, щото не ми се иска да се прибера, нито да се разделим.
— И аз също.
— Да походим.
Фанати ръка под ръка, те направиха няколко обиколки из алеите. Луната се тулеше често зад облаците, тишината в градината не се нарушаваше вече от никой минувач.
Поседнаха пак на едно столче, отдето през дърветата се гледаше бюфета. Тогава видяха, че фенерите пред него бяха изгасени и вратата му затворени.
— Да излезем по-скоро, че може да заключат градината! — каза Козачев.
Станаха и тръгнаха към най-близката порта. Но я намериха заключена вече. Отидоха при друга — и тя също. Тогава се смутиха. Те не бяха усетили как се е минало времето и сега оставаха пленници в градината! Лутнаха се към другите врати, дано някоя бъде отворена, и ги намериха затворени. Те бяха запъхтени, потни от тичане из разните заглъхнали алеи. Фенерите осветляваха отвън улицата, глуха, както и градината. Спряха се разтревожени, уплашени. Те трепереха при мисълта, че може да се принудят да пренощуват на някое столче като нощни нехранимайковци. Хладничко ставаше и Тотка потръпваше под леките си дрехи. Месецът съвсем залезе зад облаци и алеите потъмняха и се сляха с черните силуети на дърветата.
— Не можем по никой начин тук да останем — каза Козачев; — полицията прави ноще преглед из такива места поради крадците. Трябва да повикаме стражар, като замине по улицата.
— Как ще му обясним? — попита Тотка.
— Закъснели сме и нищо…
— А ако ни попитат кои сме?
— Мъж и жена.
— А ако се усъмнят и ни заведат в участъка, па изпитат утре? — попита Тотка развълнувана.
— Чорт го зел, това е възможно — изгълча Козачев със зъбите си.
— Тогава аз съм опозорена и мене ще ме изпъдят от училището.
— Не се безпокой, защо ще се усъмнят? Какво лошо сме сторили? При това акушерките не са длъжни да бъдат светици, а да си извършват добре работата, която няма нищо с бщо с буржоазната нравственост.
Но Козачев сам разбра, че тоя софизъм не можеше да успокои девойката, и си блъскаше ума да намери изход из това мъчно и в същото време глупаво положение. Те се бяха спрели пред вратата срещу улица Леге. Уличният фенер фърляше тиха светлина към тях.
— Но ние не можем тук да спим! — каза той.
Един конен стражар се зададе на улицата. Той го извика решително. Стражарът спря.
— Моля, кажете комуто трябва, да отворят градината, че сме закъснели с жена си, без да знаем, че портите тъй рано се затварят.
Стражарът се вгледа в тях, повърна коня назад и бързо отиде към участъка. Туптенето скоро заглъхна в тъмнината.
Тотка плачеше.
— Аз съм изпъдена!
— Ужасно! — мислеше Козачев. — Сега — участък, разпитванета, поразии… Мигар да се префърлим през куклите? — Той се качи на зида, на който стоеше желязната ограда на градината, и се убеди, че тоя план е неосъществим и безумен. Внезапно из една алея към тях се зададе нисък човек с тояга и приближи.
— Кой е тук? — попита Козачев.
— Пазачът — отговори човекът.
— Ах! Пазачът! — извикаха радостно Козачев и Тотка. Помолиха го да отключи.
— Тая врата е само притворена — каза пазачът, — нея не заключваме още…
В един миг студентът и Тотка бяха на плочника. Те си отдъхнаха с облекчение.
— Да вървим сега! — каза той и фана я под мйшница и я поведе. Когато закривиха и зеха пътя към девическата гимназия, зададе се насреща конният стражар и един пеши. Двамата млади си заминаха спокойни, изгледани внимателно от пазачите на тишината.
— За нас са — пошушна Козачев.
— Как глупаво щяхме да се опозорим! — пошушна Тотка. И двамата забързаха да се отдалечат по-скоро. Сега те бяха щастливи и се притискаха нежно; Козачев сещаше на ръката си бързото туптене на Тоткиното сърце и топлината на тялото й.
На бабината Ганчовичина вратня удариха много пъти, но никой не им отвори. Подир тия безответни тропания те изгубиха надежда.
— Нарочно не отваря — пошушна Тотка; — сърдита е, тя ме предупреди, че няма да отваря след полунощ.
— Сега? — попита в недоумение Козачев. — Да идем у нас, при Кула да спиш?
Но Тотка не даде да се издума.
— Боже мой! Недей!
Потропаха пак, за сетен път.
— Тогава да идем в хотела?
— В хотела? — извика с ужас Тотка.
— Именно там е в безопасност твоята репутация. Тебе те не познават, ще минем за женени.
Тоткиното сърце туптеше. Той стискаше ръката на девойката. Стояха няколко секунди мълчаливи.
— Добре — пошушна тя.
Козачев я поведе пак и се изгубиха нататък.
