И министърът се понавъси.
— Да, занимава се добросъвестно, обаче повече с партизанство — забележи натъртено и пораздражен Даскаров, като хвърли строг, почти злобен поглед на колегата си. От вида на лицето и от отзива на Даскарова Жоржу сега напълно се убеди, че той е вън от всяка опасност и че всичко се касае до кожата на бедния Аврамов. Тая увереност изведнаж го охрабри и той дойде на себе си. Мина му през ума даже да се застъпи за приятеля си, да протестува против уверенията на Даскарова, но тая мисъл изчезна като мълния из главата му; чувството на самосъхранение преоблада над всички други душевни движения и той не зина нищо да възрази.
„И да кажа нещо, какво ще помогна?… Само ще въоръжа Даскарова против мене“-помисли си той.
— В партизанство не меси ли се? — попита министърът.
— Господин министре, нищо положително не мога да ви кажа… В канцеларията… гледам го… върши си работата… Какво прави обаче повън, нищо положително не зная, не гарантирам нищо…
Тоя уклончив отговор косвено потвърди клеветата на Даскарова. Той беше подписване смъртната присъда на бедния архивар.
Министърът поклати глава знаменателно и погледна Даскарова, комуто лицето сдоби самодоволно изражение.
Министърът кимна благоволително на Жоржа и се наведе пак над работата си. Жоржу се поклони и отиде в канцеларията си. Погледът му светеше; лицето му веднага сдоби прежнята си самодоволна гладкост, закръгленост и симпатичност. Подир страшното стряскане и уплашване идеше пълнейше успокоение. И пак заработи строго над книжата си.
На дванайсет часа Жоржу излезе из министерството. Той се запъти към тях си, като се здрависваше усмихнато с тогова и оногова. Маската на канцеларската сериозност пак остави лицето му изново благо и щастливо.
Когато се озова на „Дондуков“ булевард, той забележи на един ъгъл залепено траурно известие. Той приближи и прочете името на умрелия.
— Рачев — избъбра той поразен. После прочете няколко реда под името на покойника.
— В три часа ще го погребват… Трябва да поискам отпуск за следобед — каза си той. И продължи пътя за към тях си.
Внезапно го извикаха от една бакалница. Той се извърна и видя Балтова.
— Здравствуй, Балтия!
— Здравствуй, какво ново?
— Нищо… Да, нашия Аврамов го постигна нещастие: отчислиха го.
И Жоржу ниско му разправи обстоятелството.
— И знаеш ли? Назначи се на мястото му Ходжов, братовчед на Даскарова… разбираш интригата?
— Клетият Аврамов! — издума състрадателно Балтов.
— И аз ужасно скърбя… И сторих длъжността си… Но… какво купуваш? Швейцарски салам ли? Я отрежи и на мене бе, да занеса закусчица за обяд — поръча Жоржу на бакалина.
IV
Балът беше в разгара си. Широката зала, прекрасно осветена от множество ламби и от един кристален полилей, гърмеше от звуковете на оркестъра; един ред дами в леки бални тоалети, някои от тях в grand и petit деколте, грациозно се въртяха със своите кавалери в черни фракове и със свит клак в лявата ръка; а когато те заставаха пак до стената, друг ред от танцуващи двойки се завъртяваше и захлъзгваше по гладкия лъскав паркет, който издаваше глух приятен шум от лекото прикосновение на крачетата, обути в атлазени ботинки. После танцът приемаше безбройни още фигури и еволюции по гьрмогласната команда на елегантния дирижор.
Играеха кадрил-monstre.
Аврамов, сгушен между зрителите, не сваляше очи от това възхитително зрелище; той пръв път в живота си присъствуваше на такъв празник. Всичко: звуковете на музиката, бляскавата светлина, скъпите цветни тоалети, голите гърди и рамене, миризмите, изтънчените маниери и грациозните движения на дами и кавалери, всичкият този столичен блясък зашеметяваше до немай-къде неговата провинциална душа. Всичко това беше така ново и лъскаво за него, така не българско, така поразително… Но дойдоха му на ума снощните думи на Жоржа и горчив песимизъм отрови впечатленията му. Той се намръщи и обърна към Балтова.
— Е, харесва ли ти се? — попита го усмихнато приятелят му.
— Аз ти много благодаря, дето ме доведе да видя бал в столицата… Чудесни работи… Но твоят Жоржу имаше право. Тая „цивилизация“ не е за България…
Балтов го погледна насмешливо.
— Заразиха ли те неговите проповеди?
Аврамов го погледна сериозно, па отговори убеждено:
— Да, заразиха ме, защото виждам, че всичко истина говори, че е право… Трябва всеки патриот да има Жоржовите идеи и да се обяви против тия разорителни моди… Трябва страшна война да обявим на тая зараза.
— Много се разочарова ти, Аврамов: Жоржу е парадоксален, не слушай го… После, ние не можем да се повърнем към старото.
— Все едно ми е: не харесвам новото.
— Питай Жоржа тая вечер. Жално, че го няма…
Тоя разговор стана през кратката почивка, която делеше кадрил-монстра от лансието. Изведнаж оркестърът гръмна пак и в залата се образуваха десетина карета от танцуващи двойки… При всичкото му лошо настроение Аврамов се захласна в тая нова игра с изящните й дамски реверанси. Когато тя се свърши, разговорът се поднови между нашите приятели.
— Маймунства, български маймунства, нищо повече… Право казваше Жоржу — каза Аврамов.
— Срещнахте ли се и днес? — попита Балтов.
— Не; но снощи, подир тебе, дълго продължавахме разговора за софийските чиновници и балове… Това, което ми той описа, аз го виждам сега с очите си. Да, да, видях го днес, подир обяд, Жоржа, забравих — той вървеше с едно погребение.
— Да, Рачев е умрял… Те бяха най-големи приятели, от детински години приятели.
В тоя миг дирижорът на танцовете даде знак на музиката. Тя засвири пак.
Една вихрушка от черни фракове и полувъздушни свилени рокли се завъртя по гладкия под.
— Това е валс, най-изкусните играчи тука излазят — пошушна менторски Балтов на Аврамова.
— Има ли още много игри?
Балтов извади из външния джоб на редингота си една зелена хартийка.
— Подир валса следва котильонът, а с него се изчерпва програмата.
— Какво нещо е котильонът? — полюбопитствува Аврамов. Балтов му обясни.
— Ордените и подарките са донесени от Вена нарочно — завърши той.
— А ти защо не игра досега?
— На котильона ще играя… Видиш ли оная госпожица с небесната рокля? Нея съм ангажирал.
Но Аврамов внезапно го бутна силно и извика, като гледаше към вратата:
— Виж, виж!
— Какво има?
В тоя миг влазяше една богато накичена дама подръка с един кавалер, който имаше на гърдите трицветен знак от кордели.
Тозчас подир тях идеше един висок, елегантен кавалер във фрак, с бяла връзка и ръкавици. Той беше Жоржу.
Преди Аврамов да се съвземе от изстъплението си, като виждаше Жоржа тука и в такъв вид, Жоржу го видя и се спусна към тях…
— Ах, и вие ли тука?… Много хубаво!… Добро, добро… Представете си, днеска закъснях — и то по причина… Както и да е, успяхме пак с жената… А? Балът, кажи му здраве… А кое, Балтов, котильонът още
