за присъствието на легендарния уралски юнак в цирка.
Селякът не разбра тоя смесен вик; помисли, че нему викаха нещо, и дигна въпросителни очи към зрителите с едно наивно и очудено лице.
Това му комическо положение причини хохот из публиката. Като видя, че всичките се смеят, и той се усмихна. Смехът порасте.
— Шут гороховий!
— Дурак! — бъбреха с досада русите.
— Нарочно са го допратили „жидовете“ — подозираха други.
Давид беше се спрял неподвижен, гърбом към вътрешния вход на цирка, с опрени ръце на хълбоците и с поглед безстрастен, устремен на селяка. Само той се не смееше. Той измеряше с очи смешния си противник и сякаш търсеше в него по-друго нещо, отколкото причина за смях. Подир тоя оглед лицето му остана спокойно, но сдоби едно нескриваемо изражение на сериозност. Изведнъж селякът фана да се съблича. Циркът загърмя от нова веселост. Селякът се не смути вече, а положи една по една дрехите си на пясъка на арената. Когато дойде до ризата, публиката с викове и тропане му възпрети да я съблича, като счете това за неприличие. Но русите протестуваха. Остана само с гащи, които пристегна хубаво, а от пояса нагоре — гол. Тая част от снагата му представляваше широковълнести гърди и як кръст в мургава кожа, каквато имаше и лицето му, и със средня дебелина; само ръцете му, хубаво излени, дълги, но месести от рамото до гривнята, особено се препоръчваха с удивително развита мускулатура, която привлече вниманието и на великана. Сега циркът занемя; явно бе, че селякът не е мислил само да разсмее зрителите. В миг приказният уралец биде забравен. Всичката душа на цирка се съсредоточи в селяка, който бърже се приближи до Давида, поиска му дясната ръка, стисна я със своята десница и пак се отдалечи от него.
Това ръкуване доста зачуди великана и зрителите, но те нямаха време да се дочудят: една нова маневра на селяка ги приведе в друго изумление: той се поразкрачи, понаведе глава, плесна с ръцете по бедрата, после ги плесна една с друга и това повтаряше няколко пъти, като се приближаваше с лявата страна на тялото си към Давида Войцховски. Давид от своя страна пристъпи към него, като зимаше отбранително положение и готвеше железните си ръце за движението, което щеше да свали в краката му и тоя противник. Но той слисан видя, че селякът отбягна назад на първото разстояние, постоя и пак фана да пляска равномерно ту бедрата си, ту ръцете си една с друга. Тоя плясък цепеше затихналия въздух на цирка. Шепотът пак фана да расте, и смеховете. Чуха се извиквания: — Тоз е клоун на цирка, предрешен. Безобразие!
— Мълчание! — викаха други.
В същия миг селякът и Войцховски се словиха и преплетоха ръцете си, като държаха назад по един крак. В мрътвата тишина, що се въцари, чуваше се само плещене, което правеха ръцете им, като се фащаха за разни места по снагата, и шумът на ровения пясък от краката им. Една дълга минута измина и Давид Войцховски още не беше повалил противника си. Това ставаше пръв път. Съпротивлението на селяка се отзова различно в редовете на зрителите: едни стреляха безпокойни и озлобени погледи към борбата, други с неудържима радост гледаха продължението й. Двамата борци бяха сега тясно оплели горните половини на телата си, те съставляваха така един неразвезаем възел от ръце, лакти, рамена, плещи, глави, които се обръщаха на посоките, които им даваше постоянното движение на краката, се здраво опирани о земята. Лъскавото трико на Давида, крайно обтегнато по равните му меса, пукаше под пръстите на селяка, които като железни куки се забиваха в тялото му, както и той забиваше своите в разкървавените меса на селяка. Веднага тоз последният направи някакво сръчно движение, което никой не забележи, преграбчи през врата и под кръста някак великана, подигна го като едно дете, което се опира да го прегърнат, и се засили да го тръшне на земята при зверските и безплодни усилия, които правеше великанът да стъпи с един крак на нея. В тоя момент циркът се беше преобърнал на ад. Двата противни лагера, всичките станали на крака, изпущаха дивашки викове към борците, ревяха, махаха с ръце като побеснели, готови да се фърлят на арената да подкрепят всеки своя герой. Това не стана, но стана обаче друго нещо: лакеите на цирка заедно с директора се намесиха и се спуснаха да отърват Давида от критическото положение и с огромни усилия го изтръгнаха из ръцете на селяка, който се беше преобърнал на една жива скала. — Наш победил! — Наш, наш, наш победил! — викаха неистово русите и пращаха дъжд псувни въз дирекцията; но неруската публика одобряваше с яростни викове намясата и крещеше, че селякът не се е борил по приетия ред, че той се е правил на луд най-напред, че той се е поставил в по-благоприятни условия, като е бил гол и пр. Но в тия ревове звучеше горко отчаяние и неизтърпим срам на победени хора. Гръмотевични „ура“ и „браво“, които заглушаваха всички други викове, поздравляваха победителя, който поседна да си отдъхне на заградата на цирка. На всеобщите приветствия той отговаряше с долепяне десницата си към челото и с кротка усмивка, разляна по треперещото му като лист лице. Той едва успя да се облече, притиснат от една гъста тълпа руси, и рискуваше да бъде удушен от прегръщания и цалувки.
Ентусиазмът на победителите и освирепяването на победените достигнаха до крайните си предели, когато се навалиха всичките в изхода и се смесиха. Заиграха бастуни и юмруци по главите, които продължаваха да се раздават и когато излязоха на улицата. Неколцина от най-буйните побойници бидоха отведени в участъците.
На заранта непобедимият борец на Соломоновския цирк Давид Цингер Войцховски не осъмна в Одеса: той бе тръгнал с полунощния влак.
На другия ден в един от първите дневни вестници се четеше подобно антрефиле:
„Вчера разправихме подробно знаменитото завсегда в аналите на Одеса и многошумното двуборство в Саломоновския цирк, което се свърши с поражение на считания непобедим досега атлет Давид Цингер Войцховски. Съставената арбитражна комисия определи размера на възнаграждението на победителя в 300 рубли вместо хилядо, пред вид на това, че окончателна победа не е последвала, понеже Войцховски не е бил прострян на земята.
Кстати, по по-точни сведения, които добихме, щастливият победител е жител из село Копаня, Одеска околия, по име Костадин Ганчев (? види се, братушка).“
Очевидно тоя последният термин беше иронически.
След три дена една кола с четворица души българи, между които и описателят — свидетел на това двуборство, отиваха за село Копаня. Това село отстои един час и половина на север от Одеса и се долепя до северния край на езерото Лиман. Гостите слезнаха в дома на дядо К., предизвестен вече за идването им; там ги посрещна и Костадин Ганчев (за когото идеха) със сърдечното и родно българско:
— Добре дошле, добре дошле, братя!
Подир първите топли излияния на сънародници разговорът мина на борбата в Саломоновския цирк и по това бай Костадин Ганчев даде някои подробности за себе си: той е родом от Одринско и преселянето на семейството им е станало в 1862 година. Баща му е бил прочут пехливанин и от него е възприел телесната сила и турските пехливански приеми, с които очудваше в цирка.
Той ги е съхранил и досега благодарение на борбите, които е често правил с бабаити в Копаня — традиция от далекото отечество. Той нарочно бил дошъл в Одеса, за да се бори с Давида, и няколко вечери преди това е присъствувал в цирка, за да изучи добре силите му и усулите му в боренето. Вероятно, че това се е позачуло и е дало рождение на мълвата за някакъв си уралец.
На трапезата разговорите ставаха се за далечната родина, както и закуските наумяваха за нея: имахме кисело зеле, посипано с червен пипер и с дървено масло, гроздова ракия, домашна българска луканка с бахар, и вълча охота.
Шеташе ни снахата на домовладиката — една хубавица, снажна, горделива, с важен поглед селянка- рускиня. Тя наумяваше възпетия от Некрасова тип на „величавата славянка“, „с ход и поглед на царица“. Но тя не умееше да говори български. Тя беше едничката рускиня, оженена за българин в това село. Копаня, доста едра и цветуща българска колония, останала е и до днес почти чиста от всяка инородна смес. Въобще нашите колонисти в Бесарабия се сватуват само помежду си; в много редки случаи колонист се решава да земе рускиня (рускините са спечелили славата на много леконравни), и то само за голямата й хубост и зестра, както беше случая със снахата на дяда К. Но българката никога не е приела да се ожени за русин!
