Но хаджи Ахил не се разсърди от това загатване… То му причини още по-голямо удоволствие. Той видя, че бодна в сърцето баба Ева, и остана доволен от себе си, като пришушна на устата с чибука си:
— Акъл-море, ум-бръснач, змия-човек!
Но хаджи Ахил искрено любеше жена си.
При всичките присмивки, подигравки и юмруци той знаеше да цени благотворното влияние на жената върху человеческото щастие и като противопоставление на горното оскърбително сравнение той понякога казваше:
— Къща без жена и мъж без пари — огън да ги гори!
Тогава баба Ева се ухилваше тъй приятно, тъй ласкаво гледаше в очите на съпруга си, както прави котката, когато я галят по свилената опашка.
Хаджи Ахил обичаше страстно другарката си и това той доказа в една критическа минута.
Когато на 1877 г. пълчищата башибозуци, подигнати от близостта на Сюлеймановите войски, нападнаха Сопот, хаджи Ахил трябваше да бяга, както всичките, през Балкана.
Тогава той презря всичко: и имот, и бръсначи, и кайвеничета, и живописната си галерия, и неоценимия си музей, дори и булгарйята, дори и божигробския чибук!
Две неща само съхрани и изнесе през Балкана: маждрака си и баба Ева!
Последните велики събития: войната, опустошенията, освобождението не слисаха никак хаджи Ахила. Те бяха предвидени и не изкараха из устата му други глас на удивление освен двете философски думи: божия промисъл, с които безразлично посрещаше всяко велико приключение в живота си — например: строполяването му из стълбите на славната „Света София“, получаването в Мора на знаменитата плесница, приимането в Сопот сто гроша златни вместо сто тоеги дрянови и Освобождението на България.
Впрочем, да; появяването и стоенето на русите в България упражниха върху него неоспоримо влияние.
Сближението му с русите потикна духа му напред в областта на язиковедението: научи се на руски език. Да!
На последньо време като минувах през Карлово, аз счетох за истинска длъжност да посетя стария съсед и познайник хаджи Ахила, преместил се в тоя град. Намерих го в новото му кафене.
Едничкото украшение се състоеше в прозорците. Те бяха облечени (съвпадение необикновено) с броевете на покойните вестници „Витоша“ и „Басирет“. На средата им обаче хартията заменяваха парченца джамове, троеъглени, окръгли, полукръгли и многоъглени — форми, дадени тям от каприза на случая, които се поддържаха прилепени о изкусно рязаните краища на хартиите. В къта стоеше изправен преживевшия кораблекрушението маждрак. Той (хаджи Ахил) беше и сега сиромах. Баба Ева делеше съдбата му. Достойната жена! Той беше сега във весело настроение и удивяваше един куп любопитни със своето знаяне на руския език:
— Акъл-море, ум-бръснач, змия-човек! Учен човек съм, дяца… Чета Писанието и зная руски… Русите казват на жената марушка, на хлябът — хлеб, на виното — винт, на ракията — водка, насядайте — наседайте, дай — давай, да ядем — да кушаем.
— Дядо хаджи — пресече го един, — ами на отровата как викат?
— Зехир! — отговори с непоколебима сериозност хаджи Ахил.
Информация за текста
Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]
Набиране: Надежда Владимирова
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/5003]
Последна редакция: 2008-01-25 13:00:00
