— Оо, добре дошъл, господарю! — извика дядо Стоил и стисна крепко ръката на Хрисантова, който пламна до ушите. — Молим, молим!… За ваша милост ми приказва и син ми — нали господин Християнов? Та казвахме, барем да подойде да го повидим, да се запознаем… Името му чуваме много пъти, ама нали човека не знаем…
И дядо Стоил изглеждаше усмихнато-нежно Хрисантова.
— Той е вашият депутат, него да си харесате и за никого другиго да не слушате… Аз ида нарочно да ви го препоръча… Мене както имате, така и него… — каза авторитетно Иванов, комуто дядо Стоил освен приятелството държеше под лихва седемдесет лири.
После се прилепи до ухото му и взе да му шушне нещо, като сочеше с едно око на Хрисантова.
Хрисантов се изсули полека из лавката, за да остави другаря си свободно да го препоръчва; нему му идеше неловко това да става пред него. Хрисантов приличаше на един срамлив ерген, който иска да го годят за някоя харесана мома, но предпочиташе да й изображат достойнствата му в негово отсъствие и дори ако е възможно, друг да предприеме за негова сметка да „ухажува“ за нея. Срамежливостта не е агентинът, който може да ти отвори сърцето на жената, още по-малко — вратата на една българска камара.
Изведнаж един непознат человек се приближи бързо към него и извика му свободно:
— Добре дошел, господине! — хвана го за ръка силно и го гледаше втренчено.
Хрисантов отговори най-учтиво на приветствието на непознатия, който по полугражданското си облекло се виждаше, че е един от първенците, и от своя страна горещо стискаше ръката му.
— Как сте? — попита Хрисантов.
— Слава богу.
— Добре ли сте? Здраво ли сте?
— Молим бога. Че заповядайте у дома.
— Благодаря, но аз имам другар — каза Хрисантов, като се обърна, за да види Иванова.
Но като помисли, че е полезно да се покаже по-приказлив, продължи разговора.
— Много хубаво вашето село — рече той, като се чудеше какво да говори на непознатия.
Непознатият, който все стискаше за ръката Хрисантова и гледаше вторачено право в очите му, не отговори нищо. Той само се поусмихваше някак си чудновато.
Хрисантов си потегли ръката в знак, че желае да се свърши тоя мълчалив диалог.
Непознатият го не пущаше, гледаше го и му се усмихваше.
Хрисантов гледаше смаян и учуден. Той не знаеше как да се отърве от странната любезност на почтения избирател. Той не искаше да сърди никой избирател.
Той помисли, че избирателят го стиска за ръката с цел непременно да го заведе дома си, и той, като се теглеше несъзнателно, каза:
— Благодаря, благодаря, ще дода…
Избирателят му не каза нищо, само се усмихваше и го стискаше.
Около тях се набраха куп хора, които с удоволствие се любуваха на Хрисантова и избирателя му. По лицата на публиката Хрисантов забележи някаква веселост, дори смехове се чуха. Положението ставаше неловко. Хрисантов хвана да излиза из търпение. Той настръхна, като си помисли какво ще е, ако всичките му избиратели изразяваха нежните си чувства по такъв начин.
— Господин Хрисантов! — извика Иванов.
Хрисантов се възползува от това благовремие и се откъсна от учтивия избирател.
— О, господине, о, господине! — завика избирателят и се спусна да се ръкува с Иванова.
Но Иванов отбягна чевръсто и се освободи от Хрисантовия познайник.
И като отидоха малко по-нататък, той пошушна Хрисантову:
— Какво правеше с негова милост?
— Ръкувахме се. Канеше ме да му идем на гости. Дявол го взел. Как ме стискаше и ме гледаше!
Иванов се усмихна горчиво и каза:
— Отпреди е бил добър човек. Но сега е луд. Полудял е преди две недели.
Хрисантов ускори крачките, понеже чувствуваше, че лудият иде подир тях.
В това време зададе се един човек в шаячеви панталони, с малко лице и черноок, твърде висок, твърде тънък, твърде сух, твърде мършав. Приближи със страхопочитание към Иванова, поклони му се с усмихнато- учудено лице и му подаде ръката си.
Иванов го поздрави с покровителен тон и представи Хрисантову селския псалт и същевременно помощник на учителя, когото наименова с висок глас, а с нисък глас пошушна:
— Тоя ми е най-верен човек тука.
Псалтът свали шапката си, поклони се още по-ниско й като се усмихваше щастливо, каза на Хрисантова:
— О, ваше благородие, познавам ви, познавам ви, толкова пъти съм слушал за ваше благородие, който се труди за доброто на нашия български народ и на цяла България!
Хрисантов погледна с изумление на него. Той помисли да не е налетял сега на някого, който се готви да подлудее.
А музикословесният се усмихваше твърде приятно и продължаваше да се кланя твърде учтиво.
— Как сте, господин псалте? Добре ли се поминувате тука? — попита Хрисантов.
Музикословесният се усмихна още по-учтиво.
— Слава богу… Познавам ви, ваше благородие, и във вестниците съм чел, и в „Марица“ — приимаме я редовно — за ваше благородие, и се трудите за отечество България с попечение и наставление, както е достойно — бъбреше музикословесният, като искаше да изрази удивлението си към Хрисантова, комуто името бе срещал във вестник „Марица“.
Хрисантов, който беше виден писател и името му попадаше често в печата, видя сега, че има горещ обожател в псалта. В друго време би се посмял на подобна адмирация, но сега той я прие със сериозно благодушие и самодоволство.
— Как ви отива училището? — попита той.
— Радвам се, радвам се, ваше благородие, дето имам чест да видя ваше благородие… Заповядайте да идем в училището, да поприказваме с ваше благородие върху народните работи, както е достойно според качеството ви, което имате като депутат на нашата деревня.
Хрисантов го погледна смаяно.
— Какъв депутат?
Музикословесният го погледна знаменателно, смигна му два пъти и каза:
— Зная аз, зная аз… ваше благородие. Всичко свършено… Аз, извинете покорно, ваше благородие, но за ваша милост… да, да, всичко е свършено и вази ще изберат.
В това време приближи Иванов, който се бе заприказвал с едного.
Псалтът се обърна към него.
— Ваше благородие, работата е свършена за негово благородие, нали?
— Зависи от това, как работите.
— Да, да. Аз приказвах с попа, който е человек весма любородний и е ваш едноотечественик, и желае много да ви види, ваше благородие, и той понякога чете „Марица“. Да идем, ако искате — каза псалтът на Хрисантов.
— Да идем в училището — каза Иванов, — а там ще викаме и попа, и кмета — той трябва сега да е у тях си — и другите по-първи.
Лудият избирател пак се яви и хвана Хрисантова жарко за ръката и втренчи поглед в него. Хрисантов я измъкна с онова потръпване, което усеща человек, когато настъпи жаба.
Но учтивият псалт пожела да ги запознае:
— Той е Стоян Марчов, наш брат почтен, от нашата деревня, ваше благородие, но сега невинен… Радва ви се много…
— Хайде, хайде, да вървим на училището — каза Иванов троснато и повлече Хрисантова нататък, за да избягнат по-голяма интимност с невинния.
— Сбогом, сбогом, сбогом! Хей, сбогом, братя — изпращаше ги гръмко учтивият луд.
Музикословесният, като видя, че тръгват към училището, затече се напред, после се спря, върна се към Хрисантова и му пошушна:
