Ти в борбата черна и пред турский гнев
издигна високо твоя свилен лев,
и глава не клюмна, и меча ни даде,
и твойта светиня срамно не предаде,
и нашта свобода ти я освети.
и зо толкоз жъртви гордо отмъсти.
Поклон на теб, граде, пепелище прашно,
на борба юнашка свидетелство страшно!
Твойте чеда бяха силни в трудний час,
твойта гибел беше тържество за нас,
защото ти падна със падане ново
и в нашта исторйя тури светло слово.
Защото ти блесна в синия простор
след многото подлост, сред общий позо!
Защото пропадна и в гроб се халоса
славно както Прага, както сСарагоса,
обвита във пущек, окъпана в кръв;
защото ти — сетня — пример даде пръв
как мре народа и не моли бога,
и не рече: Милост! — в общата тревога;
и — нищожна, тъмна, без крепост, без мощ
и със голи ръце, и без никой вожд,
без минало славно, без примери славни,
що малките правят с великите равни,
ти с твойта смърт страшна и храбри моми
Картаген надмина, Спарта засрами.
Но войската скоро храмът окръжава,
отвсякъде ужас и смърт приближава.
и сганта, упита от лакома стръв,
и гладна за блудство, за месо и кръв
изскърца със зъби. Бомбите трещяха
и момите красни с децата пишяха.
Слисаните майки с поглед страховит
блъскаха глави си о голия зид
и падаха, други — с настръхнали власи
във свойте колене душаха деца си.
Във тоя миг Кочо — простият чизмар,
наранен отслабнал и бунтовник стар,
повика жена си — млада хубавица,
на гърди с детенце със златна косица
и рече: „Невасто Виж, настая сеч
и по-лошо нещо… Ти разбираш веч…
Искаш ли да умреш?“ — И клетата майка
бледна, луда, няма и без да завайка,
сложи се детето с трептящи ръце
и кат го цалуна в бялото чебце,
задтана и рече: „То да е отзади!
Удряй!“…И Кочо ножът си извади
кървав из гърди й; и чучур червен
бликна и затече, и Кочо втрещен
погледна детето. То плачеше, клето!
„Майка ти не ще и сама на небето!“
Рече и замахна като в някой сън
и възви глава си, пламнала в огън.
Главицата падна, трупът се затресе
и кръвта детинска с майчинта се смеси.
И Кочо пак рече: „Не остана мощ,
но за един удар имам сила йощ!“
И ножът димещи опря с две ръце
право дето тупа негово сърце.
И падна обагрен, грозен, страховит
с отворени очи и със нож забит.
…………………………
…………………………
И храмът ехтеше от моми, невести,
кат падаха в кръвье или в безчестье!
И господ от свода, през гъстия дим,
гледаше на всичко тих, невъзмутим!…
Информация за текста
Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]
Набиране: Мартин Митов и Калина Григорова
Ползван източник: „Иван Вазов — Събрани съчинения, т. I — Лирика“, под редакцията на Георги Цанев, „Български писател“, С. 1955
Публикация:
Иван Вазов
Епопея на забравените
Поеми
Редактор Георги Константинов
Корица, титулка и илюстрации от Тодор Цонев
Художествен редактор Иван Стоилов
Технически редактор Лазар Христов
Коректор Недялка Труфева
Дадена за печат на 5. X. 1961 г.
Излязла от печат на 28. II. 1962 г.
Поръчка № 19. Тираж 35000. Формат 1/32 34/108 Печатни коли 3
„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС
Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“
