Каблешков

Иван ВазовКаблешков

Няколко месеца как е ралото паднало от ръцете им. Предаността към огнището, връзките на челядта, прелестите на тихия селски живот, сладките думи на любовниците: любовта към отечеството замести всичко. Те живеят само за него. Българио, хвърли своето презрение на хулителите, които разгласяват, че ти можеш да отхранваш само роби. Сърцето на тия роби бие с със силата на петвековните ти теглила!…

„Отечество“ — К. Величков

О, Каблешков бедни!

                Тоз народ поробен

да мисли за слава не беше способен;

игото тежеше на неговий врат,

без да предизвика гордия му яд.

Той беше спокоен. С позор на челото

безропотно, хладно живейше в теглото.

Яремът му беше и родствен, и мил,

понеже се беше със него родил;

от люлката с него в живота бе тръгнал

и на труда беше като вол обръгнал.

Народът бе мирен и почти засмян,

сред робството тежко ходеше пиян,

защото теглото — и то е пиянство

и прави по-мило злото окаянство,

и разумът мъти на простий народ,

и държи го в дрямка, и прави го скот.

Той ядеше, пийше, жнеше по Петровден,

срещаше Великден, чакаше Гергьовден,

по Коледа весел колеше прасето…

А мъките бяха страшни под небето!

Тираните бесни върлуваха веч.

Полята пищяха от техния меч,

всеки ден от кърви невинни залети,

всеки ден злодейства — хабери проклети:

тук обран търговец, друг — ранили зле,

там орача кървав в нивата нашле —

някой баща беден на седем дечица —

днес пламнала плевня, утре воденица!

Обири и дъждья, грабеж, произвол!

Сюрмахът без стряха, орачът без вол

остаяха. Турчин беснееше, гладен,

властта беше глуха и съдът продаден.

И нищо по-друго. Робът беше як,

игото влачил е, ще го влачи пак.

И никоя съвест не трепваше гнявно

против туй живене и мране безславно.

И слово свободно и надеждна реч

до никой слух робски не стигаше веч.

Левски бе угаснал преди три години.

И народът спеше. Небесата сини

блещяха със трепет над робския край

и питаха бога: „Докога ще трай

таз земя в теглото и рабските звънци

позорно ще дрънкат и нашето слънце

да свети над нея, а да гледа мрак?

Докога ще дремят, о, господи благ?“

Така те мълвяха в пространството чудно.

А народът спеше, спеше непробудно.

Каблешков избухна една вечер тук

и разклати всичко като тръбен звук.

Делото се почна и думата падна

на земя из тайно за свобода гладна.

Дух един потаен навред профърча

и всякоя възраст, пол, класа, душа,

размърда, разбуди като гора спяща,

що тихият вятър внезапно разклаща.

Някой твар незнаен смъкна се тогаз,

сърцата стеснени сетиха завчас,

че стават големи и тупат по-силно

от някакво чувство велико, умилно;

и рабското иго стана изведнъж

несносно и страшно. — Всякой стана мъж!

Идеята бърже поникна, порасна

и като от изток зората прекрасна

облада душите с новия си жар…

Всякой беше бодър: як, слаб, млад и стар,

богатий и бедний под покрива сламен —

всичките горяха от същия пламен

и бързаха нещо да направят там.

От толкоз търпенье усетиха срам.

Всичко кипеше. Великото слово

на сърцата даде биене по-ново,

прежната апатйя и хладност, и сън

сега бяха треска, живот и огън.

Усилия, мисли, желания скрити,

към една се точка упътиха всите,

и преображенье внезапно стана,

и бащата смаен сина не узна.

Младежът забрави шума, веселбите

и фана да дири места по-закрити

за срещи потайни… И простий чизмар

въз стола четеше вестника със жар,