— Не се удържах, пардон. Па и той можеше да не гледа тъй високомерно. Срамота, че е французин!…
— Моля, не повтаряйте вече манифестациите на чувствата си по такъв шумен начин: всичката публика обърна очи към нас — забеляза му другарят ми.
— Как ми стана неловко! — думаше госпожата.
— Госпожо, обещавам ви…, честно слово вече…
— Тсс… гледайте!…
Обърнахме очи към сцената.
Там стоеше един едър старец с голяма глава, с високо плешиво чело, с голяма рунтава брада, силно прошарена, както и косата му. Това беше същинският министър на Англия.
— Лорд Сализбури! — извикаха мнозина едновременно с изкусника.
От предните маси някои изръкопляскаха.
— Кои ръкопляскат там? Трябва да са евреи! — извика яката П… с поглед, пламнал от гняв. — Долу!
П… забрави обещанието си да обуздава чувствата си. Той продължаваше да гълчи високо и когато Сализбури се скри.
Един от другарите ни го напразно дърпаше за ръкава да престане да привлича вниманието към наша страна.
Един господин от съседната маса, вероятно чужденец, се извърна и му каза по френски:
— Но, господине, вие виждате хубаво, че ръкопляскат на артиста за прекрасното изпълнение на ролята си…
П… погледна насупено непознатия, вместо отговор, извика:
— А bas!
Той беше в твърде възбудено състояние и ние се отчаяхме вече да го укротим. Но като забеляза много погледи, очудени или ухилени, устремени към него, той се посмути, извърна се гърбом към публиката и запухтя цигарото, наведен с лице разчервеняло от вълнение.
Понеже със Сализбури се свършваха англичаните, следователно и причината за раздразнението му, то се поуспокоихме, че няма да даваме вече и ние, от своя страна, представление в салона. Но пак счетохме за нужно да напомним на П… да се държи благоразумно и да не пада в друга крайност.
— Давам ви дума, господа… Извинявайте… но това беше plus fort que moi. — Вие виждате, че и другите се възмущаваха…
Да си призная: и ние се намирахме в лошо и раздразнено настроение и ако не го изказвахме тъй шумно, както П…, напълно споделяхме чувствата му. В същото душевно състояние се намираше и публиката, ожесточена от виждането виновниците и оръдията на една велика неправда.
Затова, когато настана ред да се явят героите от оранжската република и от трансвалската, настана едно облекчение в салона. Очите засвяткаха от добро чувство, лицата се проясниха. Зрителите предвкусваха удоволствието, което с трепетно любопитство очакваха да изпитат напълно.
Тяхното очакване не бе дълго.
На сцената се изправи един млад брадат бур, с кротка физиономия, в сетре, с наниз патрони през гърди.
— Генерал Девет! — произнесе изкусникът.
Девет беше слабо познат още (това беше по времето на генерал Крониевото пленяване), неговото име малко се чуваше. Но едно съчувствие се яви по всички лица, очите мълком здрависаха храбрия и скромен, с изжулено сетре борец за свободата, който се кланяше.
— Браво! Браво! — раздадоха се приятелски гласове.
П… зина да извика и той, но се замълча, като спомни клетвата си. Опита се и да ръкопляска, но се удържа геройски от това изкушение.
Юнакът, който щеше след няколко време да смае света с полководческите си дарби, се скри.
П…, турен в невъзможност да изразява шумно изблика на чувствата си, фърляше свирепи погледи на нас, с които сякаш казваше: „Господа, вие ме душите!“ Па климна на един служител и му поръча да донесе стъкло с шампанско вино. Той трябваше по кой да е начин да даде отдишка на възхищението си.
Появи се на сцената един спретнат, напет бур без брада, с полувоенно облекло, с пушка в ръката.
— Генерал Бота!
Ненадейно бяхме заглушени от един силен плясък при нашата маса: ръкопляскаше П… Заразен, целият салон заръкопляска, и ние с всичките. П… победоносно изби жеглите!
Подир тоя акт на въстание против нашата тирания, П… си повърна свободата на действията и влезе в прежнята си роля: да дава тон в салона, който по неговия знак посрещна с шумен възторг появлението на Щейна, председателя на оранжската република. Хубав мъж с великолепна мека червена брада, която падаше на президентската му лента на гърдите. Госпожите с кратки възклицания предаваха впечатленията си, защото мъжествената, красива осанка на президента ги очарова и те със съжаление видяха бързото му изчезване сред ръкоплясканията.
Очевидно, артистът, изкусен в работата си и вещ играч в душевните струни на множеството, пазеше постепенност в изкарването на сцената историческите лица, спроти значението и славата им.
Сега вече в салона беше празник. Щастлива усмивка заля всички лица. Очакваха се сега най-славните бурски герои. Едно опиянение обземаше публиката, ръцете, сякаш магнетизирани, трептяха от нетърпеливост да отдадат чест на благородните витязи, чието име изпълняше света с ека си.
Внезапно един човек с лице, обрасло с гъста брада, облечен бедно, със смачкана шапка на глава, застана скромно на сцената.
— Генерал Крониев!
Но тия думи на артиста заглъхнаха в шума на бесни ръкопляскания и във възхитени ура. Пламтежът не знаеше предел, очите искряха мълнии от луда радост. В очите на П…, дошъл в изстъпление, светеха сълзи — може би и в нашите. П… дигна чашата с шампанското и я изпи в чест на Кроние… Кроние! Кроние! Сам Кроние стоеше пред нас! От остров Света Елена през Атлантическия океан, от другия край на света, той беше префръкнал тук и палеше в гърдите ни един океан от бесен възторг. Нещастието му при Паардерберг го правеше по-мил за душите ни, покрит с бляскавата лъчезарност на славата чрез беззаветно храброто съпротивление, предшествувало пропастта… Съдбата, като го сгромоли, издигна го пред света — рядко человечеството е славило поражение по-светло.
Салонът гърмеше и се тресеше и когато Кроние беше изчезнал.
Диапазонът на душите достигаше най-високата нота.
При тия пориви от ентусиазъм ние всички сякаш усетихме нравствените си личности че порасват, че стават по-високи и по-благородни, съзнавайки, че бяхме способни за възторг от правото дело, от героизма и светлите проявления на човешката душа. Ние чувствувахме нашата, като че се пречистя и освежава във вълните на тоя благороден възторг, за който дреболиите на обикновения живот тъй рядко дават повод.
Но ето, появи се генерал Жубер!
Една полуда.
П… отчаян, че неговите бесни ръкопляскания се удавят в беса на другите, грабна винените стъкла и заблъска масата по ужасен начин, прегаснал от викове: Ура! Браво!
Скриването на Жубера донесе малък благодетелен отдих на напрегнатите до неимоверност нерви. Но то беше само за няколко мига. Сега беше ред на последния, на мастития и величав старец, с бистрия ум, с дълбока вяра и с несъкрушима енергия, който олицетворяваше гения на цял свободолюбив народ, старецът, който с железния си юмрук нанесе смъртен удар на ненаранената дотогава великобританска гордост.
За миг, въдвори се тържествено мълчание.
Крюгер се появи.
С широко, благо лице, с лице на древен патриарх, окръжено с бяла брада, втълпено неизличимо във всички сърца, с дясна ръка, сложена въз червената лента на гърдите, той се леко кланяше на възторжената овация от заглушителни ръкопляскания. Всички присъствуващи стояха прави с пламтящи погледи, с уста
