Негостолюбиво село

— Да ще господ хляб…

— Что?

— Свършил ни се, да прощаваш.

И другите селяни казаха, че у тях децата изяли всичкия хляб.

Ужасно.

Матвеев сред това село приличаше на пътник, заблуден в неизвестна пустиня, умиращ безпомощен от жажда и глад. И горко обидно чувство се появи в душата му.

„И ние ляхме кръв за тоя народ! — си помисли той злобно. — Може би имаше право фон Шпигел… — и повтори на ума си последната фраза по немски: Sie haben die grosste Dumheit in der Geschichte gemacht. Да, да, величайша глупост! Има право фон Шпигел…“

Трябваше да вземе какво-годе решение: или да продължи пътя си до обетованата могила, или да се върне веднага назад и да пие от поточето, което бе съгледал някъде далеко из полето.

Когато размишляваше кое решение да вземе, селяните се шушукаха, поглеждайки ухилено чужденеца. Стори му се, че имаше злорадство в тия погледи.

При вида на това безсърдечно отношение — защото не можеше да няма в селото вода, хляб и всичко — той пламна от ярост и избълва въз тях една руска псувня, останала фамилиарна у нашите селяни още от руската война.

Той намери само тоя способ да облекчи гърдите си, за да не бъде задушен от талаза, на неудържимия гняв, що кипеше в него, па било, че за това злите селяни би му заплатили с бой.

Чудно нещо! Вместо сръдня и докачване да покажат, селяните си продумаха нещо весело, па се приближиха.

Кръчмарят, който беше и кмет, пръв взе думата:

— Ваша милост от кой народ си, да прощаваш?

Матвеев отговори злъчно:

— Руский!

Кръчмарят го улови за ръката с желание да се здрависват.

— А бе холан, човече, оти не ни каза по-рано, ами ни мъчи така и ни увре в грях?

И селяните един въз друг се заредиха да му хващат ръката. Кръчмарят смеешком му обади, че го взел за „шваба“ — в Софийско шопите така наричат неславянските поданици на Франц Йосифа — по вида му и като видял, че приказвал немски с конника.

— Па и приказката ти беше една такава без вкус, не за в хората.

Дойдоха и други селяни и взеха да се ръкуват. Кръчмарят ги оттикна и каза:

— Оставете го!… Ела, господине, всичко дал господ у нас: и студена вода, и вино, и хляб, и пиленце за христиени като ваша милост. Ху, да се не види макар как не ни изпсува по-рано, да се сетим, че си наш челяк — нали сме си пусти говеда.

И знаменитият гост биде триумфално въведен в хладната механа.

* * *

По това време именно Стамболов, още всемогъщ властник, говореше на дописника на Келнише Цайтунг:

— Аз ослабих руското обаяние в България за пет-десет години.

Ако искрено е говорил Стамболов, това показва, че тоя даровит държавен мъж е бил лош психолог.

София, юни 1901

,

Информация за текста

Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]

Набиране: Надежда Владимирова

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/4181]

Последна редакция: 2007-11-17 00:00:00